Дуглас Кеннеди - Мираж

Какво правеше тя тук?

Какво правех аз самата в непрогледния мрак на същата тази уличка посред нощ?

Но нека се върна около петнайсет часа назад…

Автобусът ни стовари на последната си спирка — автогарата на Есувейра — в ранния следобед. Докато слизахме от тази парна баня на колела, младежът със слушалките, все така припяващ си неговата нелепа мелодия (нима това беше единствената песен на айпода му?), ни махна развеселен за сбогом. Шофьорът, запалил дълго жадувана цигара, също ни кимна, след което вдигнахме багажа си и отбихме атаките на няколко натрапници, опитващи се да ни убедят да приемем офертите им за евтина квартира.

— Вие иска стая… много чисто… добра цена.

— Nous avons deja une chambre 6 6 Вече си имаме стая (фр.). — Б.пр. — отвърна Пол и ме насочи към строилите се наблизо очукани таксита.

— Но моето стая по-добро… елате с мен, ще покажа всичко в Есувейра…

Пол го отпрати с жест. В същия момент ми се наложи да кривна встрани, за да избегна няколко жени, протягащи към мен тъкани ризи, многоцветни шалове и евтини мънистени огърлици. Следобедното слънце беше все така неумолимо силно. На този бетонен площад въздухът бе изпълнен с бензинови пари и прах. Извадих омачканата си шапка от чантата, преметната през рамо, и я нахлупих ниско над челото си, за да скрива очите ми. Тълпата досадници продължи да ни преследва, докато се придвижвахме към такситата. Бяха безмилостни в нуждата си да привлекат вниманието ни. Не приемаха „не“ за отговор.

— Просто върви напред — каза ми Пол. — Нахални са, но безобидни.

В първото такси, до което се приближихме, кремаво пежо, сякаш участвало в автосъстезание с блъскане, шофьорът имаше вид като да е спал за последно през 2010 година. Долепил бе до ухото си мобилен телефон и крещеше. Пол се наведе към него и му каза името на хотела ни.

— Двеста дирхама — обяви той на английски, макар че Пол се обърна към него на френски.

— Но хотелът е някъде на десет минути пеша оттук.

Шофьорът свали телефона от ухото си за миг и огледа всичкия ни багаж.

— Това е цената. Ако не ви харесва, вървете пеша.

— Charmant 7 7 Очарователно (фр.). — Б.пр. .

Мъжът само вдигна рамене. Пол поклати глава и ме поведе към по-задната кола. Когато неприятният тип видя, че отиваме при онзи след него, мигом изскочи навън с викове. Вторият шофьор, набит тип с уморено и намръщено лице, игнорира възраженията на господин Чаровника.

— Vous allez ou? — попита той Пол на френски.

— Vous connaissez l’hotel Les Deux Chameaux?

— Bien sur. Ca vous coutera environ trente dirhams. 8 8 Къде отивате? — Знаете ли къде е хотел „Двете камили“? — Разбира се. Ще ви струва трийсет дирхама (фр.). — Б.пр.

Трийсет дирхама. Почтен човек.

— D’accord — съгласи се Пол и натоварихме куфарите си в багажника му.

Потеглихме и попаднахме сред малка флотилия от гъски и кокошки, подкарани край градските стени от мъж с бяла джелаба и кепе. Шофьорът натисна клаксона кратко и небрежно, за да даде знак на човека да отмести птиците си от пътя. Пастир, развеждащ птиче ято край градските стени. Наблизо човек караше ръчна количка, пълна с непреработен памук. И — това беше като в халюцинация — мъж седеше пред кошница и извиваше мелодия на някакъв вид свирка, докато от плетеното му гнездо нагоре се издигаше питон.

Пол виждаше как любопитно поглъщам тези гледки. Таксито пое по маршрут край крепостните стени на Есувейра, създаващи впечатлението, че си сред укрепления в Средновековието.

— Става още по-странно — обади се Пол, чувстващ се като у дома си сред този живописен хаос.

Още минута пътувахме по пътя, успореден на градската стена, после завихме под тясна арка по задна улица, оградена от сини стени, от която се разклоняваха мънички алеи. В дъното ѝ имаше вход с решетеста врата, също боядисан в тъмносиньо. Той бе за хотела ни — Les Deux Chameaux . „Двете камили“. Във фоайето му беше тъмно, сенчесто, без орнаменти. На рецепцията спеше възрастен човек. Облечен беше като за конни състезания: риза на цветя, златна верижка с мароканска звезда, която се повдигаше и спускаше при хъркането му, златни пръстени по ръцете, масивни тъмни очила, скриващи очите му.

Огледах се. Стара мароканска мебелировка — все масивно дърво. Някога луксозната плюшена дамаска сега бе прашна и издаваше сериозни признаци на запуснатост. До рецепцията имаше шумен стенен часовник от типа на тези по железопътните гари от двайсетте години на двайсети век, които отмерват всяка изминаваща секунда със знаменателно тракване. Върху плота на рецепцията седеше измършавяла котка и ни наблюдаваше враждебно: натрапници, чужди хора, дошли да обезпокоят задрямалата атмосфера.