Дуглас Кеннеди - Мираж

— Приятел ирландец ми го каза.

— Какъв приятел ирландец?

— Някой от миналото ми.

— Жена?

— Може би.

— Може би? Не си сигурен, че си го чул от ирландка?

— Добре де, след като питаш, тя се казваше Шивон Парсънс. Беше преподавател по рисуване в Юнивърсити Колидж Дъблин и доста добра художничка. Работи една година в университета в Бъфало. Неомъжена. Луда за връзване, ако трябва да използвам един от любимите ѝ изрази. Връзката ни трая около три месеца. Беше някъде преди дванайсет години, когато двамата с теб не сме подозирали за съществуването един на друг.

Пол държеше твърде много от живота си заключен в стая с табелка „Вход забранен“. Част от мен го ревнуваше от миналото му. Измъчваше ме мисълта, че преди мен е имало жени, които са били интимни с него. Никой мъж не ми бе давал наслада, каквато получавах от него, затова не ми харесваше, че и други са изпитвали същото като мен, когато го поемех в себе си. Но да ми минават през главата такива неща тук и сега, ми се стори крайно нелепо. Глупачка. Глупачка. Глупачка. Също толкова тъпо беше като скитането ми по тъмната уличка.

— Съжалявам — прошепнах.

— Недей да съжаляваш. Просто се опитай да си щастлива.

— Аз съм щастлива.

— Радвам се да го чуя — каза той и ме целуна.

— Гладен ли си? — попитах го.

— Като вълк.

— Аз също.

— Няма начин да сляза долу в този вид.

— Но светът отвън ни зове. И да не мислиш, че някого ще го е грижа, задето си се приобщил към местните?

— Мен ще ме е грижа.

— А мен не — отвърнах. — И това би трябвало да се брои за нещо.

— Брои се… само че още си чакам дрехите.

— Нямаше ли филм, в който някой казва: „Ела с мен до казбах“?

— Шарл Боайе на Хеди Ламар в „Алжир“.

— Впечатли ме — подхвърлих. — И тъй, ела с мен до казбах.

— Тук не го наричат казбах. Казват му сук.

— Каква е разликата между казбах и сук?

— Загадка е — отвърна той.

Сукът по пладне. Небето беше безоблачно, ярко кобалтовосиньо. Безжалостното слънце вдигаше живака в термометрите до нива като за парна баня. Ала тук, в Есувейра, сякаш никой освен нас не забелязваше нетърпимата жега. Толкова горещо беше, че непавираната земя под краката ни се усещаше като полуразтопена.

Сукът по пладне. Лабиринт от сергии, магазинчета и скрити улички, роящи се в други, още по-тесни, където всевъзможни търговци упражняваха професията си. Усещането за човешка гъстота бе невероятно. Такава бе и призматичната концентрация на цвят. Цяла алея с купчини червеникави, кафеникави, алени, пурпурни и дори изумрудени подправки, изложени една до друга, оформени като мравуняци, издигащи се подобно на минарета. До тях бе контрастиращата гама от аквамарин, ултрамарин, тюркоазено и лазурносиньо на изкусно наредена от търговец мостра керамични плочки, които минувачите заобикаляха без усилие. После идваха нюансите червено от месата на касапина; провесени бутове и тлъсти плешки — от тях капеше кръв и бяха обкръжени от рояци настървени мухи. Следваха топовете плат в убито жълто, морскозелено, охра, матово бяло, електриково розово. По сергиите се продаваха кожени изделия с красиви десени във всички оттенъци на кафяво, бежово, каки. Присъстваше и съчетание на аромати, някои омайващи, други — твърде остри.

Зловонието на отходен канал се смесваше с мириса на подправките. Соленият дъх от морето допълваше уханието от изобилието на цветя; покрай всяка сергия за кебап се запарваше ментов чай.

Към всичко това се добавяше налудничавата акустика на сука. От колони гърмеше френска и мароканска поп музика. Навред крещяха амбулантни търговци. Други зад сергиите ни приканваха с жестове и подвикваха: „Venez, venez!“ 17 17 Елате, елате (фр.). — Б.пр. . Поне двама състезаващи се мюезини — Пол ми каза арабското название за тези проточени гласове — напяваха обедни моливи от две стратегически разположени минарета. Разнасяше се насеченият шум на мотоциклети и скутери. Натискаха клаксоните им лудешки, докато ги управляваха по прашния, осеян с дупки терен покрай сергии, отрупани с портокали и манго в цветовете на Ван Гог, и такива със зеленчуци, където доминираха доматите с тяхната червенина. Някакъв мъж се опитваше да докопа ръката ми и да ме дръпне към ъгъл на сука, където разноцветни сапуни — кремави, медночервеникави, абаносово черни — Оформяха повече от метър висока геометрична скулптура.

При все близостта на Атлантическия океан въздухът беше толкова сух, че след двайсет минути обиколка из алеите на сука широката ми фланелка и лененият ми панталон бяха подгизнали. Същите бяха и тениската и шортите, които Пол бе измъкнал от купчината, щом прането ни беше доставено в стаята преди обяд. (Останал бе непоколебим по повод правилото „никаква джелаба навън“.) Дотогава вече бяхме изяли голяма закуска на терасата ни. После подредихме така нареченото от него външно ателие. Помогнах на Пол да изнесе бюрото от външната стая в един ъгъл на балкона, засенчен от надвиснала стреха, откъдето имаше директна гледка към околните покриви. Извини се за малко и десет минути по-късно се върна с ярък раиран чадър, който каза, че купил от местен магазин. Разположи пластмасовата му стойка така, че бюрото му да бъде изцяло под сянка, и започна да се подготвя за работа. Отвори скицник. Осем молива бяха разположени много церемониално върху лакираната повърхност на бюрото. Той нахлупи шапката си за сафари в цвят каки, седна и отправи поглед към върховете на покривите в непосредствена близост, а после подхвана своята сложна архитектурна трактовка. Стоях вътре и го наблюдавах цели десет минути, възхитена от точното му и чувствително око, от удивителния му усет за контур, от способността му да забрави всичко освен работата си, от суровата дисциплина, която си налагаше по време на рисуване. Изпитах огромен прилив на любов към този талантлив и нестандартен мъж.