Дуглас Кеннеди - Мираж

После се заех да организирам свое собствено работно място в стаята: лаптопа ми, много красива тетрадка с кожена подвързия, която купих точно преди заминаването ни, и автоматична писалка „Шийфър“, останала ми от татко. Беше червена, с хромирани части, които напомняха елементи от корпуса на стар модел шевролет. Татко винаги я държеше пълна с червено мастило и това неизменно удивяваше майка ми. „Целият ти проклет живот е посветен да трупаш червено мастило“, казваше му често. Ала татко ми обясни веднъж, че обича този цвят заради неговата наситеност:

— Изглежда, сякаш наистина си писал с кръв.

Преди да успея да направя първата си алена записка в тетрадката дневник, телефонът до леглото се събуди за живот. Вдигнах и мъжът от рецепцията ми каза:

— Учителката ви по френски е долу.

Мосю Пикар явно действаше бързо, тъй като едва вчера го бях помолила да ми уреди уроци.

Преди да сляза долу да се видя с нея, Пол ме предупреди:

— Която и да е тя, има нужда от тези пари. Не ѝ позволявай да ти взема повече от седемдесет и пет дирхама на час.

— Но това са само девет долара.

— Тук са много пари, повярвай ми.

Щом слязох във фоайето, видях свенлива на вид млада жена, застанала до плота на рецепцията. Макар да носеше хиджаб — кърпа за глава, оставяща цялото ѝ лице на показ, — облечена беше с дънки и блуза на цветя, която, въпреки че беше плътно по врата, би била съвсем намясто в комуна от шейсетте години. Намек за ретро хипи шик. От пръв поглед личеше, че тази млада жена живее на границата на два коренно противоположни свята.

Когато пое протегнатата ми ръка, много лекото ѝ стискане и влажната ѝ длан ми подсказаха, че е притеснена по повод тази среща. Опитах се да ѝ вдъхна спокойствие, като посочих към две прашни кресла в един ъгъл на фоайето, където можехме да разговаряме необезпокоявани, и помолих рецепционистът да ни донесе ментов чай. Тя беше много притеснителна и със силно желание да угоди. Казваше се Сорая. Беше берберка от най-южните райони на страната, дълбоко в Сахара. Сорая бе на двайсет и девет години и работеше като преподавател в местно училище. С внимателно разпитване научих, че е завършила университета в Маракеш и дори в рамките на обучението си е прекарала една година във Франция. Когато не успяла да си уреди продължение на визата, върнала се у дома. Езиците бяха нейна страст. Освен родния си арабски и френския беше овладяла английски и сега усъвършенстваше испанския си.

— Само че с марокански паспорт е трудно да живееш или да работиш някъде другаде — поясни.

— Значи, никога не си живяла в Англия или Щатите? — учудих се, впечатлена от нейния английски, когато минавахме на този език от време на време, въпреки че от самото начало се разбрахме да възприемем правилото „само на френски“.

— Това е мечтата ми — да мога да ида в Ню Йорк или Лондон — сподели тя със срамежлива усмивка. — Но с изключение на Франция никога не съм била извън Мароко.

— А как тогава говориш така добре езика ми?

— Учих го в университета. Гледах при всяка възможност американски и английски филми и телевизионни програми. Чета много романи…

— Кой е любимият ти американски роман?

— Много харесах „Спасителят в ръжта“… Холдън Колфийлд беше моят герой като петнайсетгодишна.

Разказах ѝ как съм започнала да уча френски в Канада, че съм тук със съпруга си художник и съм решена да съживя френския си през четирите седмици на престоя ни.

— Но вие вече го говорите добре — отбеляза тя.

— Прекалено любезна сте.

— Обективна съм. Макар че върху чужд език трябва да се работи непрестанно, иначе избледнява от паметта.

Попита ме как сме решили да дойдем в Есувейра. Интересно ѝ бе да научи, че Пол е идвал в Мароко преди близо трийсет години, полюбопитства къде живеем в Щатите и попита дали Бъфало би ѝ харесал.

— Бъфало не може да бъде наречен особено космополитен или елегантен град.

— Но вие живеете там.

Беше мой ред да се изчервя.

— Не е задължително да си мечтал да живееш там, където си се установил — отвърнах.

Тя затвори очи за миг, наведе глава и кимна в знак на съгласие.

— И тъй, ако искам да подобря френския си за месец, по колко часа на седмица ще са ми нужни? — попитах.

— Зависи от програмата ви.

— Тук нямам програма. Никакви задължения, уговорки или неотложни ангажименти. А вие?

— Преподавам в начално училище на деца между шест и девет години. Но от пет часа нататък съм свободна всеки следобед.