Дуглас Кеннеди - Мираж

— Дали може да ми го изпратите с бърза поща? — попита той.

Направих го още същия следобед.

Преди той да се свърже с мен трийсет и шест часа по-късно, с Мортън вече бяхме задействали плана, замислен няколко месеца по-рано, за разпореждане с възможни постъпления от работи на Пол: създаване на тръст на негово име, който щеше да се прехвърли към мен седем години след изчезването му, щом съпругът ми вече можеше да бъде юридически обявен за мъртъв. Когато Мортън излезе с това предложение, очаквахме през годините да се натрупат няколко хиляди долара за останалите работи на Пол. Но сега…

Джаспър ми се обади на следващата сутрин и не криеше вълнението си.

— Давате ми истинско съкровище. Уникална композиция, абсолютна увереност на рисунъка, невероятна плътност на детайла, зашеметяващ контраст между реализъм и абстракция. А и ако мога да го кажа, трагичната му съдба ще възбуди интереса на пресата и обществеността към изложбата на тези негови последни работи, която планираме да организираме, а съответно ще е отлична база за продаване. Мисля, че това ще е истински триумф, което, естествено, ще вдигне цената на всяка от рисунките.

— Имате ли някаква представа каква би могла да е тази цена?

— На този етап ще бъда въздържан и ще кажа, че възбудим ли веднъж интереса на пресата и колекционерите, ще можем да получим… вероятно по четиресет хиляди на рисунка.

Затаих дъх. Петдесет рисунки по четиресет хиляди едната… два милиона. Половината за тръста на името на Пол Люън.

— Много впечатляващо — промълвих.

— Дали няма още останали от Пол неща?

— Трябва да има към шейсет до седемдесет творби в ателието му горе.

— Може ли веднага да ги опаковате и да ни ги изпратите? Ако ви предложа самолетен билет, хотелска стая и отлична вечеря, дали бихте желали да се видим през следващата седмица?

Бях извадила айфона си и вече си преглеждах календара.

Когато във вторник следобед отидох да се срещна с Джаспър, вече бях ангажирала манхатънски адвокат, специализиращ в сделки с произведения на изкуството. Мортън, напълно посветен в заформящия се екшън, намери много опитен юрист по основаване на наследствени фондове, който стигна до умело правно решение фондовете от продажбите на работите на Пол да бъдат достъпни за мен. Ако, както се очакваше, получех два милиона и половина нетен приход, освен че щях да основа попечителски тръст за бъдещото си дете и може би да сменя къщата си, имах намерение да уважа желанието на Пол да купи апартамент за дъщеря си в Казабланка. Само че този път щях да заобиколя Бен Хасан.

Но приказките са лесна работа. А тези за бъдещи парични постъпления — още по-лесна. Така че нямаше да правя или обещавам нищо, преди рисунките да започнеха да се продават. Хрумна ми една мисъл, докато таксито, пратено да ме вземе от летище „Ла Гуардия“, излезе от тунела Мидтаун и се отправи към центъра на Манхатън: Пол Люън щеше посмъртно да бъде открит като голям американски художник, за какъвто аз винаги го бях смятала. Имаше невероятен талант. Но му липсваше талантът да притежава талант и бе въплъщение на отколешната истина: сами сме си най-големите пречки в живота.

Настанена бях в суперстилен бутиков хотел, разположен по диагонал на галерията на Джаспър. Стаята бе истински паметник на минималистичния шик. Очакваше ме бутилка шампанско, която щях да отнеса като подарък на Рут, тъй като за момента алкохолът бе напълно извън сметките ми.

Огледах стаята и градския пейзаж, разкриващ се от огромните ѝ прозорци. Мислех си как трябваше той да е тук, да се радва на факта, че след десетилетия работа, през които не бе получил полагащия му се финансов успех и признание от критиката, нещата най-после се обръщаха в негова полза. Вратите на славата се отваряха пред него и фанфарен звън оповестяваше влизането му в нейния дом, за който той толкова силно копнееше.

Ала вместо да е тук с мен, бе нейде в необятната пустош на Сахара. В зовящата го безкрайност, към която бе избягал. Акт на изчезване, от който нямаше връщане.

Примигнах, усетила сълзи в очите си. Отидох в банята и наплисках лицето си, поставих си отново грим, грабнах коженото си яке и се отправих към изискания и моден квартал „Мийтпакинг Дистрикт“. Излязох на тротоара и само на метри пред мен на отсрещния ъгъл беше галерията на Джаспър. Изчаках светофарът да се смени. И точно тогава го видях. От другата страна на улицата. Облечен в бяла риза, широк памучен панталон, спускаща се по раменете побеляла коса. Ахнах. Казах си: „Това не е реално. Не може да е той“. Отново примигнах. Няколко пъти. И още по-напрегнато втренчих поглед в мъжа, стоящ на тротоара точно насреща ми. Малко под шейсетгодишен, висок метър и деветдесет и три, слаб, с дълъг френски молив в едната ръка и скицник в другата. Без да се замисля, извиках името му: