Дуглас Кеннеди - Мираж

Останалата част от деня премина в някаква странна мъгла. Полицейска кола без обозначителни знаци ме взе от хотела в девет и половина, както бе предварително уговорено. На летището двама полицаи, натоварени да ме качат на самолета, ме чекираха и преведоха през специално гише. Посрещна ни представител на авиолиниите и ни придружи до частна зала. Полицаите останаха с мен, докато дойде повикването за самолета, след което ме съпроводиха до гейта и ме наблюдаваха как се качих. Искаха да са сигурни, че напускам страната.

Осем часа по-късно бях пред имиграционен служител на летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Очаквах да ме бомбардират с въпроси, но изглежда, статусът ми на „изчезнала“ не беше попълнен срещу името ми на уебсайта на Вътрешна сигурност (или американското консулство в Казабланка вече бе уредило да бъде заличен). Служителят огледа паспорта ми и ме попита колко дълго съм отсъствала от страната. Когато му отговорих, осведоми се:

— Само в Мароко ли бяхте?

— Да, само в Мароко.

— Работихте ли?

— Не, пътувах.

— Сигурно е било голямо приключение.

След кратка пауза отвърнах:

— Да, голямо.

Най-накрая пристигнах в Бъфало и Мортън ме чакаше. Дари ме с бащинска прегръдка и заяви, че съм изглеждала много по-добре, отколкото очаквал.

Типично за него не ме притисна да научи подробности. На път към къщата ми ме информира, че в „Бъфало Сън“ препечатали репортаж за това, че съм била открита жива и здрава в Мароко. Показа ми изрезката, включваща официалната снимка как се ръкуваме с инспектор Ал-Бадизи, на която имах вид на зашеметена от граната. Мортън каза, че в офиса получили няколко обаждания за интервюта от бивши колеги в „Сън“.

— Позволих си волността да им кажа, че искаш да бъдеш оставена на мира — допълни той.

— Правилно си постъпил.

Онази първа нощ у дома не можах да понеса вида на останките от живота ни с Пол, пръснати из прашната и тъмна къща. Сънят ми убягваше. На следващата сутрин се обадих на управител на хотел в центъра, на когото бях помогнала със счетоводството му. Попитах го дали може да ми предложи добра цена за малък апартамент за срок от няколко седмици. Обади ми се трийсет минути по-късно и ми съобщи много прилична цифра. Преместих се там още същия следобед. След това се обадих на личната ми лекарка, която ми поръча незабавно да отида при нея. Доктор Харт беше мой доктор от десет години. Беше стегната и разумна жена, малко под шейсетте; проницателна и директна, но и способна на съчувствие. Видях как прецени наум състоянието на лицето ми, когато влязох в кабинета ѝ. Попитах я дали е запозната от пресата с премеждията ми.

— Разбира се, макар да не се посочваха много подробности, само че със съпруга ви сте изчезнали. А днес прочетох във вестника, че са ви открили.

Разказах на доктор Харт за безсънието си и за потискащата тъма, владееща съзнанието ми през последните нощи. Бях откровена с нея относно измамата на Пол и как индиректно бях узнала за нея. Споделих също за отвличането и изнасилването. Премълчах си за своята реакция срещу атаката. Това беше тайна, която не можех да споделя с никого. Не само защото мароканските власти удобно бяха изключили този момент от официалната версия, а и защото една споделена тайна (дори с най-доверени приятели или професионалисти) вече не е тайна. Помощник-консул Конуей — на която истината очевидно бе известна — ми даде съвет на сбогуване.

— Извън протокола на твое място бих подбирала много внимателно на кого разказвам за случилото се в пустинята. Мароканците те улесниха с редактираната си официална версия на събитията, която ти подписа.

Най-разумно би било да запазиш мълчание за всичко извън нея.

Съгласих се с логиката ѝ. Ала при срещата ми с доктор Харт — само четиресет и осем часа след въпросния разговор — в главата ми един след друг като експлозии избухваха спомени за насилственото проникване в мен, за отвъртането на капачката на тубата с бензин. А най-жив бе онзи, в който като на забавен каданс грабнах запалката от ръката на съучастника и я метнах към напоеното с бензин тяло. И как — вече можех да си го призная — ме завладя бясно злорадство, докато го гледах да се гърчи и пищи в агония, обхванат от пламъци.

Бен Хасан може и да беше истинска черна дупка по отношение на морал, ала по характерния за него начин докосна открит нерв с думите си: „Не се опитвай да ме съдиш от позицията на нравствена извисеност. И ти си същата като мен. Убила си, за да останеш жива“.