Дуглас Кеннеди - Мираж

— Много добре се справи там — похвали ме Алисън, като стигнахме в хотела. От управата ни предложиха чай, докато стаята бъде приготвена. — Искаха да приключат всичко това бързо и без усложнения. Доволни са, че им съдейства.

— Какво друго бих могла да направя?

— След преживяване като твоето… повечето хора биха показали признаци на посттравматично душевно разстройство. Много съм впечатлена, че не рухна пред инспектора и се владееше така добре.

— Разполагах с няколко седмици, за да се справя с най-лошото. И ще те помоля за услуга.

Обясних ѝ за семейството от пустинята, което ме бе прибрало, и дадох бегло описание на оазиса, който наричаха свой дом. Връчих ѝ останалите ми двайсет и осем хиляди дирхама и я попитах може ли да сътвори малко чудо и да уреди те да получат парите.

— Нищо не обещавам — отвърна ми, — но ще се опитам.

— Не искам властите да бъдат намесвани, те са малко подозрително настроени към правителството.

— Бербери ли са?

Кимнах.

— Откриването им ще е интересно предизвикателство.

— Може ли да те питам нещо направо?

— Разбира се.

— Полицията провела ли е издирване в пустинята близо до мястото, където съпругът ми е видян за последен път?

— Да, само че засега нищо не са открили.

Знаех, че под „нищо“ трябваше да разбирам, че не е имало труп, обгорен от слънцето и оглозган от диви животни.

— А този гид, който е видял Пол, описал ли го е подробно?

— Четох рапорта от службата по сигурност във Варзазат. Дава описание на мъж от бялата раса, към два метра висок, слаб, с дълга прошарена коса и няколкодневна брада. Прилича ли на съпруга ти?

Затворих очи и отново видях Пол с коса, падаща по раменете му върху бялата риза, докато бързаше за автобуса във Варзазат, и как при молбите ми да спре само ускоряваше крачка.

— Да, прилича на него.

— Разбира се, би могло да има друг бял мъж на тази възраст, с подобна фигура и коса, тръгнал към пустинята в този ден. Затова направих справка с колегите си от всички западни консулства и посолства тук. Няма изчезнал човек с такова описание.

Тя подбра много внимателно следващите си думи.

— Все още ли поддържаш твърдението си, че си го видяла по улиците на Варзазат по-късно този ден, няколко часа след предполагаемото му изчезване?

— Видях, каквото видях. Ала дали това, което някой от нас вижда някога, е истината? Или е онова, което искаме да видим?

Тя помисли над думите ми за момент.

— Повярвай ми, знам какво говоря, защото изгубих сестра си преди пет години при автомобилна катастрофа, в която аз бях пътникът — след като вече си преодолял първоначалната травма, тогава мъката изскача изневиделица и те сграбчва за гърлото. Не се изненадвай, ако сега, когато вече си вън от опасност, нещата станат малко трудни за известно време.

В четири часа сутринта „трудностите“ започнаха. Изпитах усещането, че тъмна сила в стаята настъпваше към мен. Не можех да определя кой или какво е. Станах и започнах да крача из помещението. Преди да се усетя какво правя, облякох се набързо, отправих се надолу с куфара, съдържащ всички дрехи на мъжа ми, и ги дадох на един около четиресетгодишен бездомник, легнал долу на тротоара. Просто сложих куфара пред него и му подадох петстотин от общо хилядата дирхама, които си оставих за бакшиши и непредвидени разходи. Очите му се разшириха при тази сума.

— Защо на мен? — попита.

— А защо не на теб?

Когато се върнах в стаята, приготвих си много гореща вана и лежах в нея близо час. Беше дълго киснене, по време на което започнах да плача и карах така до изнемога. След което се изсуших и се насилих отново да легна в леглото с надежда сънят да дойде. Ала вече бях много разбудена и нервна. Затова включих лаптопа си и видях, че Мортън беше отговорил на имейла, който му пратих след пристигането ми в хотела, за да го осведомя, че съм жива и твърдо кацам на другия ден в Бъфало (вече днес). Споменах също, че Пол е изчезнал и се предполага, че е мъртъв. Отговорът на Мортън беше напълно делови:

Ще бъда на летището. Много се радвам, че бедите са зад гърба ти. Относно Пол: знаеш, че според законите на щата Ню Йорк изчезнал човек не може да бъде обявен за мъртъв, преди да изтекат седем години. Но има юридически стъпки, които можем да предприемем, за да те защитим. Повече — като се видим.

Всичко добро,

Мортън

P.S. Най-после вече мога да спя, като знам, че си добре.

Типично за Мортън да прояви ултрапрагматизъм в труден момент.