Осъзнаването на всичко това никак не бе утешително. Преследваше ме денем и нощем. Особено нощем. По цяла нощ.
Доктор Харт прояви огромно съчувствие по повод тайната вазектомия на Пол, защото преди месеци бяхме разговаряли надълго и нашироко как със съпруга ми правим опити за бебе.
— Дори не мога да си представя какъв шок и опустошение сте изпитали, като сте узнали за постъпката му. И ето че това разкритие е довело до неговия срив и изчезване, а то от своя страна ви е накарало да го преследвате из Мароко, докато накрая се е стигнало до изнасилването в пустинята… Може да не е много професионално да го кажа, но не ми става много мъчно за съпруга ви, задето го е застигнала такава съдба. Виновна ли се чувствате за всичко това?
— Да, и вината се утежнява от безсъние и пристъпи на паника, а също и от страх, че може да съм заразена с венерическа болест.
През следващата седмица преминах през куп изследвания. Извадих късмет на няколко фронта. В организма ми не маршируваха паразити. Не страдах от болести, предавани по полов път. Гинекологичният преглед показа почти пълно възстановяване от вътрешната травма. Нямах спукано тъпанче, но бях претърпяла сътресение на ушния канал, което щеше да отшуми след още няколко седмици. Компютърната томография не установи поражения на лявата ми скула. Нямах и опасната „зигоматична фрактура“ на очната ябълка (както я назова специалистът), макар все още под лявото ми око да стоеше леко тъмен кръг.
— С времето ще избледнее — увери ме той.
Дерматологът, при когото отидох след това, беше на мнение, че белезите по лицето ми почти напълно ще изчезнат, но по краката ми беше възможно да останат следи от пораженията.
Когато приятелката ми Рут пристигна със самолета в Бъфало уикенда след връщането ми, я настаних на дивана в дневната в хотелския ми апартамент. Разказах ѝ за всичко случило се в Мароко, като пропуснах само онази възлова подробност. Тя ме слушаше ококорена и ужасена, смаяна от невероятното ми спасяване и оцеляване. Когато ѝ споменах, че сега имам проблем със съня, тя каза:
— Вече си обратно в страната на фарма-психологията. И имаш нужда да спиш. Накарай лекаря ти да ти предпише хапчета. Ако позволиш да го кажа, не е зле да обмислиш посещения при някой, който да ти помогне…
— За какво? Да започна в някаква степен да приемам случилото се? Да му тегля чертата? Знам, че разговорът с психоаналитик сигурно ще помогне. Просто…
Не исках да завършвам изречението. Защото щях да кажа: „Няма как да седна в кабинета на психоаналитик и да пропусна да спомена, че изгорих насилника си жив, а мигове преди съучастникът му да ме ритне в главата, изживях плашещото усещане за триумф, че съм отмъстила“. Нямах желание да споделям тази си тайна с никого. Беше силно притеснителен компонент от личността ми и бях решена, че ще остане завинаги скрит.
Приех предложението на доктор Харт за антидепресант, който действаше и като сънотворно. Тя ме предупреди, че може да мине седмица, преди да усетя ефекта. Всъщност ми отне десет дни, през които ме преследваше непрестанна потиснатост, изразяваща се в мрачни предчувствия. В съзнанието ми изникваха проблясъци от тежки спомени, които сериозно ме разтърсваха.
Накрая сънят дойде.
Доктор Харт ме приемаше един път седмично, за да провери как се справям особено по отношение на съня и депресията, в която често изпадах. На няколко пъти предложи посещения при психоаналитик.
— Ако имахте силен зъбобол, със сигурност бихте се консултирали със зъболекар — изтъкваше тя. — Защо не пробвате един-два сеанса с мой познат терапевт, който специализира с пациенти, преживели психологическа травма?
Исках да отсека: „Прекратете тази тема на мига!“. Вместо това тактично я отклоних:
— Нека се справя с това по мой си начин.
Хвърлих се в работа. По дванайсет-тринайсет часа на ден. Решимостта да функционирам и да се справям, да се движа напред, ми помогна да си осигуря голям корпоративен клиент само месец след връщането ми — верига магазини за железария в северната част на щата. След шест седмици в хотела се прибрах у дома. Но минаха още десет дни, преди най-сетне да вляза в ателието на Пол. На работната му маса беше пликът, който бях изпратила до офиса си от Казабланка и който Мортън беше взел със себе си на летището при посрещането ми. След толкова седмици го отворих и се втренчих в скицника, който беше оставил при Фуад. Насилих се да разлистя страниците, да разгледам скиците на видяното през неговите очи в Есувейра, „la vie marocaine“ 66 66 Мароканския живот (фр.). — Б.пр.
.
Читать дальше