Дуглас Кеннеди - Мираж

— В колко часа е било? — попитах.

— Гидът каза, че било около седем и половина сутринта.

— Но това е невъзможно — възразих. — Аз пристигнах във Варзазат в седем сутринта и видях съпруга си поне три пъти същата сутрин.

— Говорихте ли с него? — попита инспекторът.

— Не, винаги ми се изплъзваше. А жената от хотела каза, че се върнал за кратко в два часа следобед, преди да се отправи към автогарата, за да се качи на автобус за Тата. Последвах го. Видях го пред себе си. Изпуснах автобуса и взех следващия.

Инспекторът още по-плътно стисна устни, прехвърли няколко документа и ги огледа внимателно.

— Тук имам показанията на гида и на жената от хотела. Отново повтарям, тя каза, че съпругът ви е напуснал хотела в седем сутринта, а гидът потвърди, че е провел разговор с него в седем и трийсет. Всичко е тук.

— Но аз го видях.

— Ако сте го видели — рече инспекторът, — то защо тогава той не ви е отговорил?

— Избягваше ме. Но жената в хотела… Много добре си спомням разговора с нея, когато се върнах след посещението си при…

Млъкнах, преди да кажа нещо повече. Сторех ли го, щях да повдигна въпроси относно здравия си разум; въпроси, на които нямах желание да отговарям. Затворих очи. Видях Пол да бяга от мен по улиците на Варзазат. Ето я и сцената на хотелската рецепция, след като бях ходила при другата му съпруга. Ясмина ми каза, че съм го изпуснала за малко. Видът на развяната му побеляла коса, високата му фигура в далечината, когато тичах да го настигна, преди да се качи на автобуса. Всичко друго, случило ми се след това, беше толкова реално. Все още носех физически белези от нападението си. Открили бяха изгорелия труп. Отворих паспорта пред себе си и видях, че наистина е моят. Всичко бе осезаемо, реално. Изживяла бях тази история. Беше потвърдена и от други. Ала онези часове във Варзазат, когато Пол беше навсякъде и никъде… нали нямаше как това да е било привидение, халюцинация, мираж?

— Добре ли си, Робин? — попита ме помощник-консул Конуей и положи ръка върху рамото ми.

— Не.

Тя се наведе към мен и зашепна в ухото ми:

— Не мога да ти дам официално юридически съвет, тъй като нямам такива дипломатически правомощия. Но личната ми препоръка е да подпишеш изявлението. Накарах наш юрист и преводач да прочетат всичките три варианта. Съвпадат и ти дават възможност да напуснеш Мароко при изцяло приключен случай.

Значи и тя подозираше (или знаеше със сигурност), че обгорелият труп в пустинята не бе дело на съучастника, който по-късно бе извършил „самоубийство“ в ареста.

— Дай им каквото искат — продължи. — Постави подписа си върху изявлението, позирай пред фотографа за медиите, пренощувай в петзвездния хотел, където те настаняват, и се качи на полета за дома утре. Проявяват много разумно и съвестно отношение по въпроса. Съветвам те да откликнеш със същото.

Отново затворих очи. Пол беше там, правеше скици на балкона на стаята ни в Есувейра, усмихваше ми се прелъстително, когато му занесох чаша вино, казваше ми, че ме обича. Примигнах. Пол го нямаше. Отново примигнах. Ето го, бързаше по онази задна уличка във Варзазат, отдалечаваше се от мен, но все пак присъстваше осезаемо. Пак примигнах. Нищо. Празнота, огромна като Сахара.

Отворих очи. Инспекторът ме наблюдаваше загрижено.

— Имате ли нужда от време да си помислите, госпожо? — попита ме.

— Не — отговорих. — Искам да си отида у дома. Къде да подпиша?

В четири сутринта се надигнах и седнах в леглото. Не можех да си спомня и едничка подробност от кошмара, който ме събуди така рязко. Усещах само потискащо и опасно присъствие. Неопределено. Обгръщаше ме отвсякъде.

Но ето че отворих очи и видях, че съм в натруфената с тапицирани мебели хотелска стая. Часове по-рано при настаняването ми тук се качих и заварих двата куфара, изпратени от Есувейра. Беше шок да видя дрехите си, смесени с тези на изчезналия ми съпруг. Който ги бе събирал, не бе отделил дамско от мъжко облекло. Отне ми около десет минути да преподредя дрехите си и да подредя нещата, които щяха да са ми нужни до полета на другия ден. Докато сгъвах дрехите на Пол, не изпитвах нито гняв, нито болка, само пълна вцепененост. Помощник-консул Конуей — тя настояваше да я наричам Алисън — ме придружи до хотела в полицейската кола без обозначителни знаци, поръчана за мен от инспектора, след като подписах официалното изявление и позирах за снимка с него. „Случаят приключен“ казваше тя на света. Изтръгнала бях едно обещание от полицията — снимката да не бъде предоставяна на медиите, докато не съм вече на път към Щатите на следващия ден. Нямах желание да се взират в мен на летището. Исках да съм у дома, когато бъде оповестено, че съм излязла благополучно от пустошта.