Дуглас Кеннеди - Мираж

Поведоха ме надолу по стълбите и после ме вкараха в чакащия автомобил без обозначителни знаци, придружаван от две полицейски коли, чиито сирени виеха при пътуването ни с висока скорост през града. Никой от детективите с мен не каза нищо. Затворих очи. Защо ли съм изненадана, че свършва така?

Стъклата на колата бяха затъмнени и нямах никаква видимост накъде отиваме. След четвърт час видях през предното стъкло, че влизаме в комплекс с модерни сгради и после минаваме през тунел към подземен гараж. Щом стигнахме, всички излязоха от колите, преди да ми позволят да се покажа навън. Повтори се предишният модел: двама отпред и двама зад мен. Съпроводиха ме до врата, която се отвори, след като един от полицаите набра код. Вътре стените бяха боядисани в казионно зелено. Поведоха ме нагоре по стълби, а после по бетонен коридор, като накрая ме вкараха в стая, където имаше само метална маса, четири стола и огледало — без съмнение двустранно, позволяващо на онези от другата страна да наблюдават разпитите.

Полицаите ме оставиха в помещението и си излязоха, без да ми кажат нищо. Вратата се затръшна злокобно зад тях и чух отвън да щраква резе. „Къде си мислите, че ще хукна?“, прииска ми се да извикам. Вместо това седнах на един от столовете, скрих лице в шепи и си помислих: „Каквото и да става, настоявай за адвокат и отказвай да отговаряш на въпросите им“.

Тогава неочаквано чух резето да се дърпа и вратата се отвори. Вътре влезе западнячка, малко под четиресетгодишна, облечена в безукорен ленен костюм и изгладена бяла блуза, с кожено куфарче в лявата ръка. Приближи се към мен с протегната ръка.

— Радвам се най-после да се запознаем, Робин.

Поех предложената длан, като се мъчех да схвана коя може да е тази жена и какво прави в марокански полицейски участък.

— Алисън Конуей, помощник-консул в американското консулство тук, в Казабланка. Нямаме много време, тъй като инспектор Ал-Бадизи и преводачът ще дойдат съвсем скоро. Искам да обясня, преди да е пристигнал…

Ала тя не успя да довърши изречението, защото вратата се отвори и влезе мъж на около четиресет и пет години. Имаше гъста черна коса, добре поддържани мустаци и носеше светлокафяв костюм. Стисна ръката ми и ме осведоми, че е инспектор Ал-Бадизи. Със себе си носеше папка с документи, която остави на масата. Помолих за вода. Той извика на някого в коридора. Междувременно към нас се присъедини друга жена — близо петдесетгодишна, със строги черти, облечена в тъмен костюм и с прибрана в стегнат кок тъмна коса.

— Това е мадам Зар — представи я инспекторът. — Тя ще ми превежда днес.

— Но нали сега говорим на френски?

Помощник-консулът, която вече бе седнала до мен, постави ръка на рамото ми.

— Реших, че ще е по-добре в името на яснотата всичко обсъждано да се превежда, за да няма недоразумения.

— Какво става тук? — прошепнах ѝ на английски.

— Просто остави инспектора да говори — отвърна ми тя също шепнешком. — Всичко ще бъде обяснено.

Водата пристигна. Вратата се затвори. Инспекторът седна и отвори папката си, като извади няколко копия на един и същ документ. После вдигна очи и ме изгледа с официална строгост. Заговори, а преводачката правеше пауза на всеки няколко изречения, за да ми предава думите му на английски.

— Госпожо, от името на Негово Величество и правителството му искам да ви поднеса най-искрени извинения за изпитанията, на които сте били подложена. Работихме, както помощник-консул Конуей ще потвърди, в много тясна връзка с американското консулство в Казабланка за вашето издирване. Изпитваме неимоверно облекчение и задоволство, че сте тук жива и надявам се, относително здрава.

Не казах нищо. Само кимнах утвърдително на възпитаните му думи.

— Много съжалявам, че сега се налага да обсъдим събитията, разиграли се в сектор на Сахара на около четиресет и три километра от град Тата. Знаем какво се е случило там…

Падна ми пердето пред очите.

— Как може да знаете какво се е случило? Аз бях там. Станалото бе причинено на мен.

Помощник-консулът стисна здраво ръката ми. Затворих очи за миг, за да се овладея, после ги отворих и казах:

— Моля да ме извините, че ви прекъснах, инспекторе. Бяха много дълги няколко седмици.

— Не е нужно да се извинявате, госпожо. Тъкмо обратното, ние би трябвало да се извиним на вас предвид онова, което ви е минало през главата. Както казвах… наясно сме за случилото се в пустинята.

След това извади очевидно предварително подготвено изявление и започна да ми го чете. В него се предаваха „фактите“ по случая. Как съм търсила изчезналия си съпруг в Сахара и съм била упоена с хлороформ, когато съм напуснала хотела си, за да хвана ранния автобус за Варзазат. Двамата престъпници се казваха Абдулах Талиб и Имад Шуяб, на по двайсет и една години, от Маракеш, и двамата работещи на пътно-ремонтен обект в Тата. Бяха ме пребили и ограбили, а после — оставили в безсъзнание. Ала след това крадците се скарали помежду си по повод подялбата на парите и вещите, откраднати от мен. Двамата се сбили, при което Имад намушкал Абдулах с ножа си, после в паниката си подпалил трупа и се върнал в Тата. Когато се опитал да продаде лаптопа и паспорта ми дни по-късно в Маракеш, търговец уведомил полицията. Имад Шуяб признал всичко след ареста си и толкова бил засрамен от извършеното, че се обесил в затворническата си килия, където очаквал съдебното си дело.