Дуглас Кеннеди - Мираж

Когато ги зърнах, върху мен отново се стовариха с цялата им тежест загубата, предателството, вината, ужасът от изчезването му, кошмарът от преживелиците ми, фактът, че съм сама в къщата ни. Изпитвах толкова много угризения, опитвах се да отпъждам гнева и тъгата. Предадох се и плаках близо половин час, когато натрупаната скръб бликна неудържимо.

Щом най-накрая сълзите ми утихнаха, отидох в банята, наплисках лицето си със студена вода и се погледнах в огледалото. В този момент ми стана ясно, че физическите и духовните рани щяха да си останат завинаги и задачата ми беше с времето да се приспособя към мъките, причинявани от тях.

Час по-късно, с чаша вино в ръка, влязох в интернет и открих бунгало под наем в планината Адирондак на брега на езерото Ъпър Саранак. Беше свободно от следващия ден, а собственикът (с когото си побъбрих по интернет) живееше в близкото селище Лейк Пласид и ме увери, че може да уреди почистването и приготвянето му за моето пристигане до вечерта. Предупреди ме, че няма безжичен интернет и че покритието за мобилни телефони е спорадично.

— Устройва ме — отвърнах му и се споразумяхме за цената на едномесечен наем.

Когато приключихме с договорките, стегнах пътна чанта с дрехи и друга с десетина книги, които имах у дома и през годините си бях обещавала да прочета. Последната ми работа, преди да си легна, беше да пратя имейл на Мортън.

Прощавай, че ти го сервирам така неочаквано, но тази вечер реших да изчезна в някое глухо местенце за четири седмици. На всеки няколко дни ще шофирам до кафе с безжичен интернет, за да проверявам възникнало ли е нещо спешно в службата. Иначе ще бъда извън контакт. Съгласен ли си с това положение?

Отговорът му пристигна секунди по-късно.

Останѝ извън контакт и не поглеждай имейли или мобилния си телефон през следващия месец. Очевидно имаш нужда да се откъснеш по ред причини. Иди се скрий и мислѝ.

Че се скрих, скрих се. Бунгалото беше простичко, чисто, идилично. И изолирано. Намираше се в края на шосе с настилка от макадам и наоколо нямаше никакви съседи. Най-близкото село — до което отивах с колата два пъти седмично за провизии — беше на петнайсет километра. Спях. Четях. Готвех. Слушах класическа музика и джаз по радиото. Цял месец не погледнах компютър, нито докоснах мобилния си телефон. Само на крачки от бунгалото имаше тясна пътека покрай брега на езерото. Всеки ден извървявах тричасовото разстояние. И мислех. За онази скованост и ограниченост, която преди Мароко ме бе карала да гледам на живота като на гигантски счетоводен баланс и да бъда обсебена от неутрализиране на колонката с разходите. За вечното ми желание да сложа нещата в ред. За това как прекрасният ми и влудяващ баща бе хвърлил сянка върху толкова много неща. Как аз, свръхрационалната и организираната, избирах мъже, които вярвах, че мога да спася от импулса им за самоунищожение — нещо, което не бях успяла да постигна с татко.

Търсенето на любов — особено когато то е възпрепятствано от родител — може да доведе до какви ли не двусмислени умозаключения. Не се ли бях движила през живота с очакването, че ще ме предадат? И защо, когато опираше до сериозно обвързване, каквото е бракът, бях избирала индивиди, за които инстинктивно знаех, че няма да са способни да ми дадат стабилността, от която бях лишена и като дете?

„Животът може да се промени с едно хвърляне на зара“, беше една от любимите пословици на баща ми. Не спираше да се надява, че накрая зарът ще се обърне в негова полза. Моят живот изцяло се преобърна в Сахара. Прати ме във възможно най-тъмните кътчета, до самите граници на издръжливостта. Но аз сторих именно това — издържах. Никой никога нямаше да узнае, че съм убила, за да живея. Тайната завинаги щеше да си остане у мен. Заедно с новооткритото разбиране, че можеш да оцелееш след всичко, ако си избрал оцеляването. Единственият начин да продължиш напред след голяма болка е да упражняваш сила на духа.

И тъй, през седмиците край езерото успях бавно и постепенно да намаля въздействието на мрачното присъствие, надвиснало над мен, откакто в Казабланка опасността бе останала зад гърба ми. Не тропаше непрестанно на вратата на съзнанието ми, както бе правило така злостно през първите месеци след завръщането ми. А това на свой ред ми даде пространство да размисля над най-показателния и парлив от всички въпроси: Какво искаш?

И започнах да си формулирам отговор.

Когато накрая се върнах в Бъфало, сред многобройните очакващи имейли един истински ме възхити. Беше от Аатиф. Написан на простичък френски, той пристигна с прикрепена снимка.