Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

— Не спирай да гледаш. Да виждаш някой познат?

— Ъъ. Клей Харис. Какво прави той там?

— Той работи за теб, Том.

— От време на време. Пускам му по нещо като подаяние, повярвай ми.

— Значи ти нямаш нищо общо с причината той да е там?

— Не, по дяволите. Какво намекваш? Че съм знаел, че отиваш в затвора? И че аз съм се обадил на Клей? За какво ми е да го правя?

— Хайде да отидем да поговорим с него — казах.

— Сега ли?

— Няма по-подходящ момент от сега.

— Щом казваш. Ще кажа на Ани, че излизам за малко. Чакай ме при колата.

След няколко минути Томи дойде на алеята. Беше с яке и други обувки. Разходи се зад колата ми.

Прокара ръка по задната лява част на ламборгинито и по смачканото място на вратата. Якето му се разтвори и аз зърнах затъкнатия на колана му пистолет.

— Какво, за бога, се е случило с колата ти? — попита той.

— Ходих до магазина и на излизане…

— Познавам един страхотен тенекеджия. Ще ти дам номера му. Но колкото и добър да е Уейн, това никога няма да изглежда по същия начин отново. Срамота.

— Качвай се вече, а?

— Позволено ли ти е да караш?

— Влизай и гледай да се застреляш в патката.

Томи се качи в колата. Излязох на Западна Шеста улица по посока на междущатска магистрала номер 5, която водеше на север. Пресметнах, че ще отнеме към четиридесет и пет минути да стигнем до Санта Кларита по това време на нощта.

— Защо искаш да говориш с Клей? — попита Томи.

Клей Харис работеше за баща ми като детектив и когато аз поех Private, се водеше на заплата при нас.

Не го харесвах, но беше много добър в извършването на наблюдения. Можеше да следи някого и да изчаква в колата с дни. Изглеждаше като безработен общ работник и се сливаше с тълпата на улицата. Освен това се оправяше добре с електрониката.

Обаче беше лъжец и измамник.

Клей Харис надписваше разписката за разходите си. Вземаше поръчки настрана. А един ден продаде компрометиращи снимки на наш клиент. И аз разбрах.

Тогава го уволних.

На следващия ден Харис отиде при Томи, който го назначи на работа.

Сещайки се за него сега, застанал в тълпата, ухилен самодоволно, докато ме отвеждат в затвора, възприех Клей Харис в съвършено нова светлина. Той не ме харесваше. Притежаваше уменията да ме нарани. Освен това не бих могъл да кажа, че беше неспособен да убие.

— Искам да говоря с Клей относно Колийн — отговорих на Томи.

Излязох на Петицата към планинската верига Тъхечапи, която свързваше Южна с Централна Калифорния.

Домът на Клей Харис беше на черен път в уединен район, състоящ се от отдалечени една от друга ферми, паркове и обществени гори. От картата от сателита бях разбрал, че къщата му се намираше на края на парцел от хиляда и двеста декара, който е бил определен за благоустрояване, но по-късно проектът е бил изоставен вследствие на икономическата криза от 2009. Домът му беше на три километра от всяка друга човешка постройка в околността.

Свих по Сто двадесет и шеста улица към „Копър Хил Драйв“, която ме отведе до някакъв малък търговски център, а после и до жилищен комплекс на работници емигранти. След този участък не се виждаше нищо, освен изсъхнали шубраци, ниски хълмове и горички от местни видове дървета, следвани от километри равна, недокосната от човешка ръка земя.

— Ето я нашата отбивка — казах и завих наляво по „Сан Францискито Кениън Роуд“.

Откакто излязохме от Хенкок Парк, Томи беше говорил само за себе си, разказвайки възвеличаващи истории за охранителната служба, която осигуряваше на разни звезди, и номерата, които въртяха най-големите имена. Млъкна, когато фаровете ми осветиха телената ограда и табелите, чиито надписи гласяха: „Харис. Влизането забранено“.

Щом къщата се показа пред погледите ни, намалих, паркирах на банкета на пътя и угасих фаровете.

Къщата се намираше в края на дълга алея, доста навътре в имота, и представляваше постройка тип ранчо, бяла, с тъмни первази и семпла веранда отпред. В двора и покрай оградата имаше няколко големи дъба, но онова, което привлече вниманието ми, беше чисто новият джип „Лексус“, паркиран в началото на алеята. Знаех колко печелеше Клей Харис, докато работеше при мен, и предполагайки, че Томи не беше увеличил четворно заплатата му, колата изобщо не се вписваше в сметката. Освен ако някой не му беше дал към седемдесет и пет хиляди долара.

Пресегнах се през брат ми да отворя жабката и взех пистолета си.

— Не вярвам да имаш разрешително за това — каза той.