Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

— И защо? За да се обадиш на Феско и да ги уредиш? Само си оправи стоповете на колата — каза ми тя. — И поздрави Томи от мен.

Преместих колата до мястото, където Дел Рио и Круз изчакваха в тяхната кола с включен двигател.

— Приключи ли вече този ден? — попита Дел Рио.

— Да. Добра работа свършихте, и двамата.

Пожелах им лека нощ и подкарах счупената си кола към автострада „Холивуд“. По това време на нощта щеше да ми отнеме само двадесет минути да стигна до Хенкок Парк.

Откакто ме бяха пуснали от затвора, бях прекарал всяка свободна минута да премислям, проучвам и наблюдавам.

Поздравът на Джейн за Томи беше смушкването, което ми беше необходимо, за да направя онова, което интуицията ми подсказваше от самото начало.

Спрях на алеята пред къща с фронтон, дорийски колони и подводни лампи, които оцветяваха водата в басейна в морскосиньо. Тя беше типичен пример за прекомерно и крещящо прахосничество, на което бяха способни единствено калифорнийците.

Лампите в къщата светеха.

Минах по пътеката, позвъних на звънеца няколко пъти и след като никой не дойде да ми отвори, сам влязох в къщата.

Заварих снаха си в кухнята, на стойност петстотин хиляди долара, да прави шоколадов пудинг и да гледа филма „Добрите момчета“. Стоеше с гръб към мен.

— Хей, Ани — казах тихичко.

Тя изпищя и изпусна лъжицата. Обърна се, хванала бузите си с ръце, без да спира да вика.

— Аз съм, аз съм. Позвъних на вратата…

Ани си пое дъх, протегна ръце и ме прегърна.

— Голям шемет си, Джак. Усещаш ли как сърцето ми направо ще изхвръкне?

— Прости ми. — Вероятно беше излъгала, за да осигури алиби на брат ми, но аз пак си я обичах.

— Добре ли си? — попита тя.

Прегърнах я, потупах я по гърба и казах:

— Добре съм. Но трябва да се видя с Томи. Ако щеш вярвай, но се нуждая от помощта му.

— Той е в гаража. Отиди да събудиш племенника си. Той се тревожи за теб. Вземи това.

Тя извади кана с мляко от хладилника, наля една чаша и ми я подаде.

— Помниш къде е стаята му, нали?

Нед спеше. Светнах лампата и видях стая, цялата облепена с плакати — войници, динозаври, екшън герои. Седнах на ръба на леглото и се загледах в осемгодишното момче, което не беше мое дете, но притежаваше половината от гените ми.

Оставих чашата с млякото, докоснах го по ръката и казах:

— Ей, приятелче. Аз съм, чичо ти Джак.

Клепачите му се вдигнаха рязко и той седна бързо в леглото, обгръщайки гърдите ми с ръце. Аз го прегърнах и го целунах по главата.

— Как си, малкия? Как е, Нед?

Той се отдръпна назад и се ухили.

— Рових се в разни неща и гледай какво намерих. Татко казва, че е по-старо от самия него.

Проследих насочения му пръст и видях стара стъклена бутилка от кока-кола на нощното шкафче. Вдигнах я и я загледах с възхита на светлината.

— Това е страхотно. Истинска антика.

— Гледах те по телевизията — каза Нед.

Аз върнах бутилката на шкафчето и отново прегърнах момчето, което говореше на гърдите ми:

— Казват, че си убил някого. Колийн.

— Това не е истина, миличък. Знам какво говорят хората, но аз не съм я убил. Натопили са ме.

Той ме погледна с пълни с въпроси и сълзи очи.

— Някой е излъгал, така ли? Но защо?

— Не знам.

— Това не е хубаво. Откачена работа, чичо.

— Този човек няма да се измъкне. Не се шегувам.

Сблъскахме юмруци с мъника и аз пак го прегърнах. След това излязох от къщата със сложните й сводове, строга мебелировка и камина във всяка стая, подминах басейна с топла вода с олимпийски размери и отидох в шестместния гараж.

Томи имаше колекция от класически американски коли — това беше общата им страст с татко. Заварих го под един буик „Роудмастър“ от 1948, калаеносив автомобил, който изглеждаше така, сякаш някой го е издухал от играчка за сапунени мехури. Беше красива машина.

Сграбчих глезените на Томи и го извлякох заедно с плъзгащата се количка.

Той ме зяпна, а първоначалното му изражение на уплаха се видоизмени в престорен гняв.

— Какъв ти е проблемът, бе, Джак?

— Знам кой ме е натопил, младши. Знам кой е убил Колийн.

— Хвърли едно око на това — казах на Томи.

Заредих записа на Мо-бот на моя айфон и го подадох на брат си. Той го пусна и аз чух приглушения звук от виковете на репортерите, които се опитваха да привлекат вниманието ми пред моя офис в онзи ден, който завинаги щеше да остане в паметта ми.

— Тук те отвеждат в пандиза — каза брат ми. — Кофти тълпа те изпраща.