Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

Бях в Афганистан и превозвах ескадрон до базата, когато една ракета беше разпорила корема на моя хеликоптер CH-46 и беше отнесла задното витло, запращайки ни към земята.

Спускането беше ужасяващо. Машината пропадаше надолу в черната нощ като във водовъртеж.

Аз се опитах да я изкарам от вихъра с надеждата да успея да приземя хеликоптера изправен… и като по чудо стана. Докато аз и Дел Рио пълзяхме по пясъка, горивото се възпламени. Снаряжението избухна. Във въздуха изригна огнен стълб, който изглеждаше като зелена стена от пламъци в очилата ми за нощно виждане.

Измъкнахме се от хеликоптера невредими, но в товарното отделение, което беше понесло директния удар, бяха хванати в капан четиринадесет морски пехотинци. Беше като същински ад на земята. Мъже, които познавах, с които бях воювал, които бях обичал, бяха мъртви, но аз трябваше да се уверя, че нямаше оцелели, които изгаряха живи. Изтичах към товарното отделение, но, както правеше и сега, Дел Рио ми крещеше да спра, викаше, че машината ще се взриви.

— Джак!

Този път се обърнах към Дел Рио и му креснах:

— Трябва да разбера дали е жива!

Предницата на импалата се беше блъснала в стената челно и се беше нагънала като акордеон. Вратата от страната на шофьора беше отворена, а въздушната възглавница се беше отворила и спаднала. Гомес висеше отпусната на колана. Устата й кървеше, но все още дишаше.

Наведох се до вратата и я попитах:

— Кармелита, чуваш ли ме?

Тя примигна с очи към мен.

— Кой си ти?

— Казвам се Джак Морган, частен детектив съм. Ти ли го направи? Ти ли уби Морис Бингам? Ти ли уби Албърт Сингх?

Тя се разсмя с хриптене, може би това беше последният й дъх. Но за мен този отговор не беше достатъчен.

— Ти умираш, Кармелита. Не би искала да си отидеш, пазейки тази тайна.

Почувствах нечия ръка на рамото си.

— Кенди, Dime la verdad. Pides perdón. Кажи истината. Поискай прошка.

Тя си пое дъх и каза:

— Бог разбира. Аз ги убих. No me necesito maldito perdón.

Не ми е нужна прошка, бе педал. Те… си получиха… заслуженото…

После вдигна ръка с усилие, погледна ме в очите и ми показа среден пръст. След това лицето й замръзна, очите й помътняха и тя умря.

В задънената улица се стекоха линейки, а униформени полицаи слагаха барикади и нареждаха на зашеметените и изплашени жители да стоят настрана от пътя.

Сержант Джейн Кембъл ме разпитваше до моята кола. Джейн беше добър полицай, служеше от дванадесет години. Брат й ми беше съученик в гимназията и навремето бях изял много сандвичи на тяхната кухненска маса.

— Май щетите са за поне тридесет хиляди — каза сержант Кембъл, оглеждайки колата ми. — И това е само за задницата.

— Една патрулка ме блъсна, но аз съм добре. А имам и застраховка.

— Радвам се да го чуя — усмихна се тя. — Разкажи ми какво се случи, Джак.

— Дългата или кратката версия искаш?

— Започни с кратката, а после ще се върнем назад.

— Добре. Получихме информация по един случай, върху който работим. За мъже, които са били удушени в хотелските си стаи. Според теорията ми са били убити, след като са правили секс с проститутка. Искахме да говорим с госпожица Гомес.

— Полицейското управление на Лос Анджелис работи по този случай.

— Ние сме наети като частни следователи от Амелия Пул.

— Тя е собственичката на „Сън“, нали? Хотелът в Санта Моника?

— Да. Днес беше убит още един от гостите на хотела й, пак удушен с тел. Тя се безпокои за безопасността на клиентите си.

— И ти мислиш, че Кармелита Гомес е убийцата…

— Преди час получихме информация, според която е тя. Отидохме до къщата й да поговорим с нея, но тя избяга… и то с бясна скорост. Незабавно се обадихме на полицията.

— И защо сте тук тогава?

— Трябваше да я последваме, Джейн. Със самото си бягство, тя ни показа, че е виновна. Не можехме да рискуваме да избяга. Видях я как се врязва в стената. Дори не се опита да спре. Ще видите, че по пътя няма следи от гуми. Това беше самоубийство.

— Значи сте получили информация, преследвали сте вашата заподозряна и сега тя е мъртва. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Не виждах друг начин. И все още не виждам.

— Емилио Круз — каза тя и го посочи с брадичка. — Той казва, че госпожица Гомес си е признала предсмъртно.

— Така е.

— Ще свидетелстваш ли за това признание?

— Да.

— Ще възникнат въпроси. Ще те помоля да не напускаш града, Джак.

— Непрекъснато ми го повтарят. Трябва ли да се притеснявам за обвинение в пътни нарушения или нещо такова?