Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

— Точно така — потвърди Сай. — Неговото ДНК и това на Джак са идентични.

— И каква е тезата на ченгетата? Спал съм с Колийн, убил съм я и после съм звъннал на брат си? Или пък сме я убили заедно?

— Джак, знам само, че Мич Тенди иска да те пипне за това престъпление, а пък ако успее да хване и Томи, това ще е много голям ден в неговия живот.

Томи. Налагаше се да приема фактите такива, каквито са. Проклетият ми брат имаше нещо общо със смъртта на Колийн. Да не е полудял? Да убие Колийн, за да нарани мен?!

Спомних си онзи разрив, който ни беше разделил окончателно. Беше се случило, когато с Томи бяхме в девети клас, на четиринайсет години. Ейприл Лъндон беше с една година по-голяма.

Беше чаровна, непринудена и склонна към флиртуване. Можеше да върви на ръце, да язди кон без седло и беше ходила в Париж. Предното лято си беше хванала гадже французин и поназнайваше креватен френски.

Обичаше да върви между нас с Томи с пъхнати в задните ни джобове ръце. Казваше, че ни харесва еднакво, а пък ние и двамата бяхме луди по нея. Ейприл не искаше да избере.

С него се съгласихме, че само един от двамата може да бъде с нея. Ейприл определи правилата, щеше да има състезание по целуване. Тя щеше да бъде със завързани очи. По-добрият целувач щеше да спечели. Освен това негласно беше обещано, че победителят ще получи всичко.

Бяхме наперени и тестостеронът бушуваше в нас. Идеята за двубой по целуване ни се струваше възхитителна. И двамата си мислехме, че ще победим, и изобщо не обмислихме последиците. На никого от нас не му хрумна просто да се оттегли.

Състезанието беше събота сутрин и десетина деца дойдоха на плажа зад лавката за пресен сок да викат за нас в този противен и дързък дуел.

Ейприл първо целуна Томи, а после и мен. Вложих цялата си душа в тази целувка, все едно никога повече нямаше да целуна момиче. Ейприл избра мен.

При два от три опита тя пак избра мен.

Томи не прости на Ейприл, нито пък прости на мен. Враждата ни беше окуражавана от баща ни, който първо се отнасяше благосклонно към единия, а после, без някаква видима или обозрима причина, започваше да поощрява другия. Беше непостоянен и жесток. Омразата ни се изостряше, стана коварна, стана физическа и продължи да живее, след като Ейприл Лъндон замина да учи в колеж, омъжи се и роди четири деца. Продължи дори след като баща ми ми даде петнадесет милиона долара и ключовете за Private.

Продължи дори след неговата смърт.

Та, значи, общата ни история с Томи беше нелека, но дали можеше… дали би си отмъстил, като извърши убийство?

Аз смятах, че е способен на това.

Но не знаех дали го е направил.

Загледах се през Сай и Джъстийн и си представих как отивам в офиса му, извличам го навън и правя каквото е необходимо, за да го накарам да проговори.

— Трябват ми Дел Рио и Круз. Веднага — обадих се на Коуди.

Но Джъстийн се пресегна през бюрото ми и сложи ръката си върху моята.

— Почакай. Изчакай, докато не съберем достатъчно доказателства, за да го затворят.

Криминалната лаборатория за няколко милиона долара на Джак Морган заемаше целия приземен етаж на Private и представляваше почти две хиляди квадратни метра лаборатория за изследване на улики с възможно най-модерната техника, оценявана като една от най-добрите лаборатории в страната. Освен че работеше в услуга на клиентите на Private, тя беше и много доходоносна, тъй като биваше наемана от различни полицейски управления от страната, когато се нуждаеха от бързи резултати и само най-развитите технологии можеха да им свършат работа.

Доктор Сиймор Клопенберг, техният любим д-р Сай, беше горд началник на тази лаборатория, но точно сега той и Мо-бот седяха в нейния офис, една мрачна стая като пещера, която Мо наричаше „моята уютна бърлога“. Там тя палеше тамян, беше преметнала шалове върху лампите и беше сложила снимки на мъжа и децата си на десктопите на дванадесетте монитора, които заемаха бюрото й. На екран номер шест вървяха местните новини и се виждаше близък кадър на говорещо лице, което отразяваше сензационното „Убийство в Малибу“.

Сай се беше проснал и се въртеше на стола си, но Мо седеше на ръба на стола и явно беше ядосана и превъзбудена. Като успешен геймър във военни ролеви игри в реално време, Мо понякога преплиташе играта и реалността. Емоцията я връхлиташе — онзи прилив на адреналин от усещането да бъдеш воин. Докато гледаше как репортерката говори пред камерата, Мо възприе образа на своя аватар, провери оръжията в своя арсенал и свика виртуалната си армия.