Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

— Сестрата ще свидетелства ли?

— Да. Закле ми се.

— „Куршум или баня“. Мръсни копеленца — изпръхтя Джейкъби. — Игричка.

— Да. Е, играта свърши. Даже в спалнята на момичето в дома им открихме тетрадки, в които е колекционирала криминални истории. Откачалка на тема убийства. Чуйте, вие двамата се оправяйте, разбрано? И не се тревожете за нищо. О, а това е от екипа — каза, подавайки ми кутията шоколадови бонбони „Джирардели“ и картичка с надпис „Оздравявайте“ с много подписи. — Гордеем се с вас двамата.

Поговорихме още минута-две, предадохме благодарности на приятелите ни от следствието. Когато си тръгна, се пресегнах и стиснах ръката на Джейкъби. Това, че едва не умряхме заедно, беше изковало помежду ни интимност, надхвърляща приятелството.

— Е, били са мръсни гадчета — произнесох.

— Да, бе. Отваряй шампанското.

Нямаше как да споря с него. Фактът, че децата на Кабът бяха убийци, не променяше ужаса на стрелбата ни. Както не променяше мисълта, която таях вече от дни.

— Ще ти кажа нещо, Джейкъби. Обмислям да се оттегля. Да напусна работата.

— Хайде, на мен ли ги говориш тия!

— Сериозно.

— Няма да напускаш, Боксър.

Оправих една гънка на одеялото му и натиснах бутона за повикване на сестрата, за да ме откара обратно в моята стая.

— Гледай да си отспиш, партньоре.

— Зная. И не се тревожи за нищо.

Наведох се и целунах брадясалата му буза за пръв път, откакто го познавам. Знаех, че ще го заболи, но Джейкъби всъщност се усмихна.

Денят беше като откъснат от страниците на детска илюстрована книжка. Яркожълто слънце. Чуруликане на птички, а наоколо се носеше цветистият дъх на лято. Дори окастрените клони на дърветата в болничния парк бяха избуяли в зеленина от последното ми идване преди три седмици.

Не ще и дума — прекрасен ден. Но не успявах като друг път да примиря живота с пълзящото у мен чувство, че нищо не е наред. Параноя ли е или отрезвяване?

Зеленият субару форестър на Кет зави по овалната алея пред входа на болницата и видях племенничките ми да размахват ръце и да подскачат на задната седалка. Щом щракнах колана на мястото до шофьора, настроението ми се повиши. Дори затананиках „Ден като мечта…“

— Лельо Линдси, не знаех, че можеш да пееш — изписука шестгодишната Бриджит отзад.

— Разбира се, че мога. В колежа свирех на китара и пеех, нали, Кет?

— Викахме й „радиокласацията“ — обади се сестра ми. — Беше като подвижен джукбокс.

— Какъв джуууут бокс? — попита Мередит, която беше на две годинки и половина.

Обясних й през смях, че е нещо като гигантски Си Ди-плейър, на който се пускат плочи, а после изясних и какво са плочите.

Свалих прозореца на колата и оставих вятъра да духа дългата ми руса коса, докато се носехме на изток по Двадесет и втора улица към редицата двуетажни и триетажни викториански къщи в пастелни тонове със стълбища към „Потреро Хил“.

Кет попита какви са плановете ми и аз отвърнах с повдигане на раменете. Казах й, че съм отстранена, докато трае дознанието за стрелбата, водено от Бюрото за вътрешни разследвания, и че имам сума време като „пострадала при изпълнение на дълга“, което смятам да използвам полезно. Например да разтребя шкафовете си. Да подредя старите снимки в кутии от обувки.

— Имам по-добра идея. Остани у нас и се възстановявай — рече Кет. — Ние заминаваме за Аспен след една седмица. Моля те, използвай къщата! Пенелъпи ще се радва на компанията ти.

— Коя е Пенелъпи?

Децата се разкикотиха зад гърба ми.

— Кооояяяя е Пенелъпи?

— Тя ни е приятелка — извикаха в хор.

— Нека да помисля — казах на сестра ми, когато завихме по „Мисисипи“ и спряхме пред син викториански блок, който наричах свой дом.

Кет ми помогна да изляза от колата, когато Синди се появи на предните стъпала, а сладката Марта излетя пред нея.

Моето полудяло от радост куче едва не ме събори, заблиза ме и се разджафка толкова силно, че се надявах Синди все пак да чуе благодарностите ми, задето се бе грижила за него.

Помахах на всички за довиждане и се запрепъвах по стълбите, замечтана за горещ душ и дълъг сън в собственото ми легло, когато звънецът на входната врата иззвъня.

— Добре, добре — извиках недоволно. Дали ще позная? Носят ми цветя.

Затрополих тежко по стълбите и отворих вратата.

Непознат младеж, облечен в камуфлажни бермуди и тениска, стоеше на прага с плик в ръката. Дори за секунда не повярвах на широката му усмивка.