Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

— Линдси Боксър?

— Не. Сбъркали сте адреса — отрязах го безцеремонно. — Мисля, че тя живее на „Канзас“.

Младежът продължи да се усмихва и аз усетих, че вятърът е променил посоката си.

— Убий го! — заповядах на Марта.

Тя вдигна поглед към мен и махна с опашка. Обучените овчарски колита реагират на много команди, но „убий“ не е сред тях. Взех плика от хлапето, което се дръпна назад с вдигнати ръце. Затръшнах вратата с бастуна.

Отнесох горе в апартамента си онова, което явно бе съдебна призовка, оставих го до тръбната масичка със стъклен плот на терасата със зашеметяващ изглед към залива на Сан Франциско. Внимателно наместих контузения си задник в един стол.

Марта положи глава върху здравото ми бедро, а аз я погалих, зареяла омаян поглед към искрящите вълни.

Минутите се точеха. Накрая не издържах, отворих плика и разгънах документа.

Докато се опитвах да вникна в написаното, пред очите ми заиграха правни термини около най-важното: „призовка, съд, искова молба“. Не беше сложно. Д-р Андрю Кабът бе завел срещу мен иск за „незаконно причинена смърт, прекомерна употреба на сила и полицейски произвол“. Той настояваше за предварително изслушване в едноседмичен срок, за да прикрепи към иска апартамента ми, банковата ми сметка и всяко мое имущество на този свят, докато не съм се опитала да ги укрия преди процеса.

Кабът съдеше мен!

Обля ме едновременно гореща и студена вълна, докато в мен се надигна чувство за нечувана несправедливост. Отново пресъздадох сцената в ума си. Да, сгреших, че повярвах на хлапетата, но прекомерна употреба на сила? Полицейски произвол? Незаконно причинена смърт?

Тези деца-убийци носеха оръжие.

Те простреляха мен и Джейкъби, докато пищовите ни бяха прибрани в кобурите. Заповядах им да хвърлят пистолетите, преди да отвърна със стрелба! Джейкъби ми е свидетел. Безспорен случай на самозащита. От ясен по-ясен!

И все пак бях уплашена. Даже напълно гипсирана.

Вече виждах заглавията. Обществото щеше да нададе вой: невинни дечица застреляни от ченге! Пресата щеше да прилапа случая като топъл хляб. Щяха да ме приковат на позорния стълб по съдебните телевизионни предавания.

Нямах време за губене. Трябваше да се свържа с Трачио, да наема съдебен защитник, да мобилизирам сили.

Но не бях в състояние да направя нищо. Седях вцепенена в стола, парализирана от нарастващото усещане, че нещо важно ми се изплъзва.

Нещо, което може да ме нарани истински.

Събудих се плувнала в пот, намачкала на топка памучните чаршафи. Взех две таблетки тиленол за болката и един небесносин валиум, предписан ми от психиатъра, след което се загледах в шарките по тавана, хвърляни от уличните лампи.

Обърнах се внимателно на здравата си страна и погледнах часовника: 12:15. Спала бях само час, а имах усещането, че съм изкарала в сън цяла дълга нощ.

— Марта, ела тук, момиченце.

Приятелката ми скокна на леглото и се намести във вдлъбнатината, оставена от тялото ми. Краката и потрепваха, докато гонеше насън овчици, а умът ми не спираше да превърта подредената версия „не се тревожи за нищо“ на Трачио. По точно:

„Ще ти трябват двама адвокати, Боксър. Мики Шърман ще те представлява от страна на Дирекция на полицията в Сан Франциско, но ще ти е нужен и личен адвокат да те защитава в случай че… е, в случай че си извършила нещо извън правомощията си.“

„Какво означава това? Сама ли оставам?“

Надявах се лекарствата да омотаят съзнанието ми и да ме унесат в успокояваща дрямка, но не би. В ума си вече отмятах набелязаните ми за деня срещи с Шърман и моята адвокатка, младата г-ца Кастеляно. Молинари даде високо мнение за нея, а превъзходната препоръка от устата на зам.-директора на Националната служба за сигурност наистина имат тежест.

Отново стигнах до извода, че се грижа за себе си добре, предвид обстоятелствата. Но задаващата се седмица щеше да е ад. Имах необходимост от приятно очакване.

Сетих се за къщата на Кет. Не бях ходила при нея, откакто се пренесе там веднага след развода си преди две години, но картините от мястото, където живееше, бяха незабравими. Само на четиридесет минути път южно от Сан Франциско, Заливът на полумесеца беше земен рай. Сърповидният бряг с пясъчен плаж, секвоеви гори и панорамен изглед към океана беше достатъчно топъл през юни, за да отмарям на обляната в слънце веранда на Кет, докато грозните образи избледнеят.

Не можех да дочакам до сутринта. Обадих се на сестра ми в един без четвърт. Гласът й беше дрезгав от сън.