Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

— Линдси, разбира се, че наистина го мислех. Ела, когато поискаш. Знаеш къде стоят ключовете.

Налагах си да мисля за залива, но при всяко отклонение от сънищата ми за рая се стрясках с разтупано сърце. Истината бе, че предстоящото ми явяване в съда пъдеше от съзнанието ми всичко друго.

Буреносни облаци затискаха покрива на градския съд на булевард „Макалистър“ номер 400, а по улиците се лееше пороен дъжд. Бях захвърлила бастуна същата сутрин и затова, докато изкачвахме хлъзгавите стълби на палатата, се опирах на Мики Шърман, адвокат, защитник на община Сан Франциско. Опирах се на него в прекия и преносен смисъл.

Подминахме д-р Андрю Кабът и адвоката му Мейсън Бройлс, които даваха интервю за пресата под скупчени черни чадъри. Извадих късмет, че към мен поне нямаше насочени фотоапарати.

Хвърлих бърз поглед на Мейсън Бройлс, докато минавахме покрай него. Имаше подпухнали клепачи, буйна черна грива и вълча извивка на устните. Чух го да споменава нещо за „свирепата лейтенант Боксър“ и разбрах, че стига да може, щеше ме изкорми. Колкото до д-р Кабът, скръбта бе превърнала лицето му в каменна маска.

Мики отвори една от тежките врати от стъкло и желязо и се озовахме във фоайето на съда.

Мики беше стара кримка, печен и уважаван адвокат заради упоритостта, нахакания език и личния си чар. Мразеше да губи и това рядко му се случваше.

— Виж, Линдси — каза той, хвърляйки чадъра си, — Бройлс само се дуе, защото случаят е крупен. Само не му се връзвай. Ти имаш много приятели тук.

Кимнах, но мислех само как съм докарала Сам Кабът до инвалидна количка за цял живот и съм изпратила сестра му във вечността. На баща им не му трябваше моят апартамент, нито жалката ми банкова сметка. Той искаше да ме унищожи. И беше наел точния човек за това.

С Мики минахме по задните стълби и се вмъкнахме в съдебна зала „В“ на втория етаж. Само след няколко минути тук, в тази малка невзрачна стая със сивкави стени и прозорец с изглед към някаква глуха уличка, щеше да се разиграе всичко.

Върху ревера на тъмносиния си костюм носех значката на Дирекция на полицията, за да имам колкото може по-служебен вид, без да съм униформена. Заемайки мястото до Мики, взех да си преговарям инструкциите му: „Когато те разпитва Бройлс, не му давай дълги обяснения. «Да, сър, не, сър». Толкоз. Ще се опитва да те предизвика, за да покаже, че си избухлива и затова си дръпнала спусъка.“

Никога не съм се смятала за избухлив човек, но в момента ме тресеше гняв. Беше добро попадение. Добро попадение! Публичният обвинител ме беше разкрил! И сега отново се чувствах като мишена. Когато редиците от седалки взеха да се пълнят с народ, осъзнах усилващото се говорене зад гърба ми.

Ето ченгето, което застреля децата. Ей тази е.

Изведнъж усетих окуражаваща ръка на рамото си. Обърнах се и очите ми се навлажниха при вида на Джо. Сложих ръката си върху неговата и в същото време погледът ми срещна очите на другия ми адвокат — младата американка от японски произход с невероятното име Юки Кастеляно. Казахме си „здравей“, докато тя се настаняваше до Мики.

Шумът в залата стихна изведнъж, щом съдебният пристав произнесе високо:

— Всички да станат.

Изправихме се при влизането на нейна чест Роза Алджиери, която зае мястото си на съдийската скамейка. Съдия Роза Алджиери можеше да отхвърли иска и аз да си тръгна от съдебната зала по живо по здраво, да излекувам тялото и душата си, да възобновя живота си. Но можеше и да даде ход на делото и да очаквам съдебен процес, който щеше да ми коства всичко, на което държа.

— Добре ли си, Линдси?

— Супер съм — отвърнах на Мики.

Той долови сарказма и докосна ръката ми. Само след минута сърцето ми затупа лудо. Мейсън Бройлс се надигна, за да изложи обвинението си срещу мен.

Мейсън Бройлс измъкна навън ръкавелите си и остана в мълчание толкова дълго, че напрежението започна да вибрира като обтегната струна на китара. Някой в дъното се изкашля нервно.

— Ищецът призовава главния съдебен лекар, д-р Клеър Уошбърн — произнесе накрая Бройлс и най-добрата ми приятелка зае свидетелското място от страната на ищците.

Прииска ми се да й махна, да й се усмихна, да й намигна, каквото и да е, но, разбира се, оставаше ми просто да наблюдавам. Бройлс загря с няколко леки паса, но оттам насетне нанасяше само бързи подавания и къси удари.

— Вечерта на десети май извършихте ли аутопсия на Сара Кабът? — зададе въпрос Бройлс.