Джеймс Паттерсон: 4-ти юли

Но едно нещо у д-р Бен О’Моли определено му се понрави: неговата хирургическа прецизност. Наблюдателя разчиташе на нея.

Просто не обичаше изненадите.

В главата ми прокънтя глас:

— Хей! Сара!

Събудих се стресната и се пресегнах за оръжието, само за да открия, че не мога да помръдна. Видях надвесено над мен тъмнокожо лице, осветено отзад от мъгляво бяло сияние.

— Феята на захаросаните сини сливи — изломотих.

— Наричали са ме и по-зле — разсмя се тя. Беше Клеър. Лежах върху нейната маса, което със сигурност означаваше, че съм пътничка.

— Клеър? Чуваш ли ме?

— Съвсем ясно, душко. — Тя ме притисна ласкаво в майчинска прегръдка. — Добре дошла отново.

— Къде съм?

— В Обединена болница, Сан Франциско. Реанимацията.

Мъглата се вдигаше. Спомних си студения мрак на улица „Ларкин“. Хлапетата. Джейкъби беше повален!

— Джейкъби — произнесох, извръщайки очи към Клеър. — Джейкъби не оживя.

— Той е в интензивното, душко. И се бори мъжки — усмихна се Клеър. — Виж кой е тук, Линдси. Само извърни глава.

Костваше ми огромни усилия, но успях да обърна надясно тежката си глава, при което зърнах хубавото му лице. Беше небръснат, с натежали от умора и тревога клепачи, но само при вида на Джо Молинари сърцето ми запя като пърхащо канарче.

— Джо, не трябваше ли да си във Вашингтон?

— Но съм тук, захарче. Дойдох веднага щом научих.

Целуна ме, а по страните ми се затъркаляха сълзи.

Опитах се да му обясня, че се чувствам разнебитена отвътре.

— Джо, момичето е мъртво. Господи, каква кошмарна издънка!

— Скъпа, доколкото разбрах, не си имала избор.

Потърка грапавата си буза о моята.

— Номера на пейджъра ми е точно до телефона. Линдси? Чуваш ли ме? Ще се върна утре сутринта — обеща той.

— Какво, Джо? Какво каза?

— Опитай се да поспиш, Линдси.

— Дадено, Джо. Ще се опитам…

Медицинската сестра, чието име беше Хедър Грейс, светица на светиците, ми беше осигурила инвалидна количка. Седях в нея край леглото на Джейкъби, а късното следобедно слънце нахлуваше през прозореца на интензивното отделение и огряваше синия линолеум на пода. Тялото му бе пронизано от два куршума. Единият бе поразил белия дроб, а другият бе продупчил бъбрека. Ритникът, който бе получил в главата, бе счупил носа му и лицето му бе придобило ярък цвят на патладжан.

Това беше третото ми посещение за три поредни дни и макар че правех всичко възможно, за да го ободря, настроението на Джейкъби си оставаше безпощадно мрачно. Наблюдавах го как спи, когато подпухналите му очи се отвориха колкото цепки.

— Здравей, Уорън.

— Здрасти, виртуозке.

— Как си?

— Като най-големият конски задник на света. — Закашля се болезнено и аз се намръщих съчувствено.

— Не се тревожи, приятелю.

— Драйфа ми се, Боксър.

— Зная.

— Не спирам да мисля за това. И да го сънувам. — Млъкна и докосна бинтования си нос. — Пустото му хлапе да ме гръмне, докато аз се държа за оная си работа.

— Хм. Бил е клетъчният ти телефон, Джейкъби.

Не се засмя, което беше лошо.

— Нямам никакво извинение.

— Поне сърцата ни са били на място.

— Сърца ли? Дръжки. Следващият път повече мозък и по-малко сърца.

Прав беше, разбира се. Поемах казаното и добавях още подробности наум. Като например щях ли отново да се чувствам нормално с пистолет в ръка? Щях ли да се колебая, когато не бива? Щях ли да стрелям, без да мисля? Подадох на Джейкъби чаша вода със сламка.

— Издъних се. Трябваше да закопчея онова хлапе.

— Такова нещо даже не бива да ти минава през ум, Боксър. Ние трябваше, а ти може би ми спаси живота.

На вратата се мярна фигура. Косата на шефа ни Антъни Трачио беше зализана на темето, носеше прост, спретнат цивилен костюм, а под мишница стискаше кутия бонбони. Приличаше на тийнейджър, дошъл на първа среща. Но не съвсем.

— Джейкъби. Боксър. Радвам се, че ви намирам заедно. Как сте, възстановявате ли се?

Трачио не беше лош човек и с мен се държеше добре, но не може да се каже, че отношенията ни бяха чак любовни. Той се повдигна на пръсти, след което се приближи до леглото на Джейкъби.

— Имам новини.

Веднага прикова вниманието ни.

— Хлапетата на Кабът са оставили пръстови отпечатъци в „Лорензо“. — Очите му святкаха. — А Сам Кабът е направил самопризнания.

— О, мамка му! Истина ли е? — изхриптя Джейкъби.

— Кълна се в майка си. Хлапакът казал на една медицинска сестра, че със сестра му си правели игричка с безпризорните. Наричали я „Куршум или баня.“