Джеймс Паттерсон: 4-ти юли

— Ето го къде си тътри задника — извиках на Джейкъби. Мерцедесът занесе на спукана задна дясна гума на завоя при театър „Мичъл Брадърс“, после пое по „Ларкин“.

Сграбчих таблото с две ръце, когато Джейкъби се спусна по петите му. Мерцедесът изгуби контрол, натресе се в малка товарна кола, отскочи при удара върху тротоара и отнесе една пощенска кутия. При врязването на кутията в шасито се разнесе пронизително стържене на раздран метал, колата спря с вирнат нос под ъгъл от четиридесет и пет градуса и килната надолу към канавката врата откъм страната на шофьора.

Капакът се отвори и от маркуча на радиатора изсвистя пара. Смрад на изгоряла гума и бонбонено-ябълков мирис на антифриз изпълниха въздуха.

Джейкъби спря нашата кола и се втурнахме към мерцедеса с насочени пистолети.

— Ръцете във въздуха — изкрещях. — Горе ръцете веднага!

Видях, че двамата пътуващи са притиснати от въздушните възглавници. Когато въздухът изпусна, хвърлих първи поглед към лицата им. Бяха деца, бели, на около тринайсет и петнайсет, побъркани от страх.

Докато ние с Джейкъби, стиснали пистолетите с две ръце, приближавахме мерцедеса, хлапетата се разреваха сърцераздирателно.

Почти чувах ударите на сърцето си, тъй като бях бясна от яд. Д-р Кабът явно не беше в колата, освен ако не бе на възрастта на Дуги Хаузър. Тези хлапета или бяха идиотчета, или откачени по високите скорости, или крадяха коли, а най-вероятно и трите.

Държах пистолета си насочен към прозореца на шофьора.

— Вдигнете ръце! Добре. Пипнете тавана! И двамата!

Сълзи като водопад се лееха по лицето на шофьора и с ужас осъзнах, че е момиче. Бе късо подстригано с боядисани в розово връхчета на косата, без грим и без халки по лицето: пънкарски вариант на списание Севънтийн, само че не беше го докарала съвсем. Когато вдигна ръце, забелязах стъклени дрънкулки да се мятат върху черната й тениска. Носеше името си на верижка около врата.

Признавам, че й се разкрещях. Току-що бяхме участвали в преследване, което можеше да убие всички ни.

— Какво, по дяволите, си въобразяваше, че правиш, Сара?

— Съжалявам — изхлипа тя. — Имам само разрешение за учебно шофиране. Какво ще ми направите?

Не вярвах на ушите си.

— Бягаш от полицията, защото нямаш книжка? Ти луда ли си?

— Той ще ни убие — изрече другото хлапе, дългурест тийнейджър, който висеше настрани и само коланът го държеше към седалката.

Момчето имаше огромни кафяви очи, над които падаше русолява коса. Носът му кървеше, вероятно счупен от удара на въздушната възглавница. По страните му се стичаха сълзи.

— Моля ви не ни обаждайте. Просто кажете, че колата е била открадната или нещо подобно и ни пуснете да си идем вкъщи. Моля ви. Татко наистина ще ни убие.

— И защо? — запита саркастично Джейкъби. — Няма да му хареса новата украса върху капака на колата му за шейсет хиляди долара ли? Дръжте ръцете си така, че да ги виждаме, и излезте много бавно от колата.

— Не мога. 3-з-аклещен съм — изхълца момчето. Изтри носа си с опакото на ръката и размаза кръв по лицето си. След което повърна върху конзолата.

Джейкъби промърмори „мамка му“, когато инстинктът ни да окажем помощ надделя. Прибрахме пищовите в кобурите. Наложи се двамата да приложим цялата си сила, за да отворим смачканата врата на шофьорското място. Пресегнах се и изключих двигателя, след което извадихме хлапетата от колата и им помогнахме да се изправят на крака.

— Дай да видя учебното ти разрешително, Сара — наредих. Питах се дали баща им бе д-р Кабът и имаха ли основателна причина да се боят от него.

— Тук е — произнесе Сара. — В портмонето ми.

Джейкъби звънеше за линейка, когато момичето посегна към вътрешния джоб на якето си и измъкна тъй неочакван предмет, че кръвта ми замръзна.

Изкрещях „ОРЪЖИЕ!“ само част от секунда, преди да ме простреля.

Времето сякаш течеше на забавени обороти, всяка секунда отделна от предишната, но в действителност всичко се случи за по-малко от минута.

Дръпнах се и се обърнах настрани, когато усетих удара от забиването на куршума в лявото ми рамо. Тогава втори изстрел ме тресна в бедрото. Още се мъчех да разбера какво става, а краката ми се огънаха и паднах на земята. Протегнах ръка към Джейкъби и отбелязах шока на лицето му.

Не загубих съзнание. Видях как момчето стреля по Джейкъби — бум-бум-бум. След което пристъпи към него и ритна партньора ми в главата. Чух момичето да казва: