Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Приличаше на много страшно самоубийство, само дето липсваше тубата с цветен спрей. Чух пристигането на Чарли Клапър с екипа криминалисти, които се заеха да разопаковат следственото оборудване в предната стая. Стоях встрани, докато фотографът направи снимки на жертвата, сетне издърпах кабела на разклонителя от контакта.

Чарли смени бушона.

— Слава богу! — въздъхна той, щом светлината заля това забравено място.

Претърсвах дрехите на жертвата, без да открия пукнат документ за самоличност, когато влезе Клеър Уошбърн, моя най-близка приятелка и главен съдебен лекар на Сан Франциско.

— Много е гадно — предупредих я, докато пристъпвахме в банята. Клеър беше слънчице в живота ми, нещо повече дори от родната ми сестра. — Едва се сдържах.

— От какво? — попита тя тихо.

Преглътнах тежко, опитвайки се да затисна топката, която се надигаше към гърлото ми. Свикнала бях на всичко, но не и на убити деца.

— Просто исках да бръкна и да издърпам запушалката на ваната.

На ярката светлина жертвата изглеждаше дори още по-измъчена. Клеър приклекна край ваната, при което й се наложи да свие тялото си в пространство с два пъти по-малки размери от нейните.

— Белодробен оток — отсъди тя по розовата пяна около ноздрите и устата на жертвата. Проследи леките натъртвания по устните и около очите. — Първо са го обработили, преди да му пуснат тока.

Посочих отвесния разрез върху скулата му.

— Това на какво ти прилича?

— Чакай да позная. Съвпада точно с лостчето за включване на тостера. Май са фраснали хлапака с уреда, преди да го метнат във ваната.

Ръката на момчето почиваше върху ръба на ваната. Клеър я повдигна внимателно и я обърна.

— Не е вкочанен. Тялото е още топло и синините избледняват. Мъртъв е от по-малко от дванадесет часа, вероятно по-малко и от шест. Няма видими следи, оставени от пръсти. — Тя прекара ръце през разчорлената коса на момчето, повдигна ударената му горна устна с ръката си в ръкавица. — Не е виждал зъболекар от сума време. Може да е безпризорен.

— Да — произнесох. После, изглежда, съм се умълчала.

— За какво се замисли, душко?

— Че това е поредният ми Джон Доу 2 2 Джон Доу или съответно Джейн Доу, ако е жена — така в американската криминална практика наричат неидентифицираните трупове. — Б.р. .

Спомних си един друг Джон Доу — бездомен хлапак, убит на подобно място, още докато бях начинаеща в сектор „Убийства“. Беше от най-тежките ми случаи досега и десет години по-късно смъртта му продължаваше да се зъби насреща ми.

— Ще зная повече, когато положа младока върху масата ми — изрече Клер и в този момент Джейкъби пак мушна глава през открехнатата врата.

— Информаторът съобщи, че е установен частично регистрационният номер на някакъв мерцедес — обяви той, — черен на цвят.

При предишното убийство с електрически ток също беше забелязан черен мерцедес. Усмихнах се в прилив на надежда. Очевидно вземах случая навътре. Щях да пипна копелето, видяло сметката на тези хлапета, и да го обезвредя, преди да е извършило отново подобно нещо.

Изниза се седмица от кошмара в хотел „Лорензо“. Лабораторията по криминалистика продължаваше да отсява обилните веществени доказателства от стая 21, а непълният трицифрен регистрационен номер на колата, докладван от нашия информатор, беше или сгрешен, или просто измислен. Лично аз се будех всяка сутрин в отвратително настроение, защото грозният случай не водеше наникъде.

Мъртвите момчета не ми излизаха от ума, докато шофирах към „Сузис“ за редовната ни сбирка с момичетата тази вечер. „Сузис“ е квартално заведенийце, свежо и модно със стени в ярки тропически тонове, където предлагат пикантна, но вкусна карибска кухня.

Джил, Клеър, Синди и аз си бяхме харесали бара за наше убежище и клуб. Откровените ни момичешки разговори, освободени от съобразяването със служебни чинове и длъжности, ни спестяваха седмици бюрократични простотии. На това място сме разнищвали заедно не един случай.

Зърнах Клеър и Синди в „нашето“ сепаре в дъното. Клеър се заливаше от смях на нещо, което й казваше Синди — обичайна гледка, понеже Клеър обичаше да се смее, а Синди, освен първокласен разследващ журналист от „Кроникъл“, просто си беше забавна. Джил, естествено, я нямаше.

— Искам каквото пиете и вие — обявих, мушвайки се в сепарето на стола до Клеър. На масата имаше кана с коктейл „маргарита“ и четири чаши, две от които празни. Напълних моята, огледах приятелките си и усетих почти магическата връзка, изтъкана от всичко, през което бяхме преминали заедно.