Джеймс Паттерсон: 4-ти юли

— Май имаш нужда от трансфузия — подметна Клеър.

— И още как. Давайте интравенозния разтвор! — Отпих голяма глътка от ледената смес, издърпах вестника, който лежеше до лакътя на Синди, и запрелиствах страниците, докато не открих моята история, забутана на 17 страница в раздела новини от големия град, точно под прегъвката на вестника. „ТЪРСИ СЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА УБИЙСТВАТА В ТЕНДЪРЛОЙН“.

— Май историята изглежда голяма само в моите очи — рекох.

— Смотаняците от задънени улички не правят новина номер едно — отбеляза съчувствено Синди.

— Все пак е странно — споделих с момичетата. — Всъщност разполагаме с прекалено много информация. Седем хиляди отпечатъка. Косми, влакна, цял тон ненужна ДНК от килима, който не е чистен, откакто Никсън е минавал прав под масата. — Спрях да дрънкам, колкото да изхлузя ластика от опашката си и да разтръскам косата си. — От друга страна, всичките наши потенциални доносници, дето пълзят из „Тендърлойн“, успяха вкупом да ни набавят само една-едничка скапана следа.

— Отврат, Линдс — рече Синди. — Да не те е подгонил шефът?

— Не е — отвърнах, почуквайки с показалец краткото съобщение за убийствата в „Тендърлойн“. — Убиецът го казва точно: „На никой не му пука“.

— Я не се впрягай, душко — ободри ме Клеър. — Ще му видиш сметката и на този случай. Както винаги.

— Да, достатъчно по въпроса. Джил щеше да ме направи на пух и прах за хленченето.

— Тя казва „Няма проблем“ — обади се Синди, сочейки към празното място на Джил.

Вдигнахме чашите си и ги чукнахме.

— За Джил — произнесохме в хор.

Напълнихме чашата й и пихме от нея поред в памет на нашата Джил Бърнхард, забележителен компютърен факир и любима приятелка, убита само преди няколко месеца. Липсваше ни ужасно и го споделихме гласно. След малко нашата сервитьорка Лорета ни донесе нова кана с „маргарити“ на мястото на празната.

— Пърхаш от радост — обърнах се към Синди, която заразправя какви са новостите около нея. Запознала се с ново гадже, хокеист от „Шаркс“ в Сан Хосе, и сияеше. Ние с Клеър се опитахме да изкопчим възможно повече подробности, а през това време реге-групата загря и скоро всички запяхме парчето на Джими Клиф, почуквайки в такт с лъжичките по чашите си.

Накрая почти се изгубих в Маргаритавил, когато мобилният ми иззвъня. Обаждаше се Джейкъби.

— Срещни ме навън, Боксър. Аз съм на една пряка от теб. Нацелил съм оня мерцедес.

Трябваше да кажа: „Иди без мен. Не съм дежурна.“ Но това беше моят случай и трябваше да отида. Хвърлих няколко банкноти на масата, пуснах въздушни целувки на момичетата и хукнах към вратата. Убиецът грешеше в едно нещо. На един му пукаше.

Вмъкнах се на мястото до шофьора в нашия сив форд без полицейски знаци.

— Накъде? — попитах Джейкъби.

— Тендърлойн — отвърна. — Там са засекли да кръстосва черен мерцедес. Май не е от квартала.

По-рано инспектор Уорън Джейкъби беше мой партньор. Понесе доста добре служебното ми издигане предвид фактите: познаваше и кътните ми зъби за десетте години съвместна работа с мен плюс седемте години специален стаж. Все още си партнирахме по някои по-заплетени случаи и макар че бях старша по чин, на мен също ми се налагаше да му докладвам.

— Ударих няколко в „Сузис“.

— Бири?

— Маргарити.

— Колко много са няколко? — Извърна едрата си глава към мен.

— Една и половина — уточних, без да си признавам за третината от онази, която изпих за Джил.

— Ставаш ли за проследяване?

— Да, разбира се. Нищо ми няма.

— Не си и помисляй за шофиране.

— Да съм искала?

— Отзад има термос.

— Кафе?

— Не, за да се изпикаеш в него, ако ти се наложи, защото няма да имаме време за градски кенеф.

Пресегнах се за кафето през смях. Джейкъби си беше цапнат в устата. Докато пресичахме към Шеста улица точно на юг от улица „Мишън“, съзрях кола, отговаряща на описанието, в едночасова зона за паркиране.

— Виж, Уорън. Ето там е нашата количка.

— Око — рентген, Боксър.

На Шеста улица не се случваше нищо, освен че кръвното ми скочи. По олющената улична отсечка се редуваха кирливи дюкянчета с незаети стаи под наем, чиито прозорци чернееха слепи, защото бяха заковани с шперплат. Пешеходци се шляеха, а бездомници дремеха под купища дрипи. Колегата огледа лъскавата черна лимузина.

— Дано не задигнат това чудо — изразих надежда. — Бие на очи като роял в автомобилно гробище.

Обадих се в управлението и заехме позиция на половин улица разстояние от мерцедеса. Набрах регистрационния номер на колата в компютъра ни и този път той звънна и изплю адрес. Колата бе регистрирана на името на д-р Андрю Кабът, живеещ на „Телеграф хил“.