Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

— Хайде, Сами. Да изчезваме оттук.

Не усещах болка, само ярост. Мислех ясно, както винаги в живота си. Бяха забравили за мен. Напипах 9-милиметровия глок, който още висеше на кръста ми, подхванах здраво дръжката и седнах.

— Хвърли пистолета! — извиках с насочено към Сара оръжие.

— Да ти го начукам, кучко! — изкрещя тя в отговор. С изкривено от страх лице насочи 22-милиметровия пищов и стреля три пъти. Чух как около мен гилзите отскачат от тротоара.

Прословуто трудно е да събориш мишена с пистолет, но аз направих онова, за което бях тренирана. Прицелих се в средата на целта, в центъра на гръдния кош и дръпнах спусъка два пъти: бум-бум. Лицето на Сара се сгърчи и тя се строполи. Опитах се да се изправя на крака, но успях само да се повдигна на едното коляно.

Хлапакът с окървавеното лице продължаваше да стиска пистолет в ръката си. Насочи го към мен.

— Хвърли го! — изкрещях.

— Ти застреля сестра ми!

Прицелих се и пак стрелях два пъти: бум-бум. Момчето изпусна оръжието и тялото му се отпусна.

Извика при падането.

На улица „Ларкин“ бе слегнала потискаща притаена тишина. Сетне изведнъж гръмнаха звуци. Някакво радио малко по-надолу пусна рап. Чух задавените стонове на момчето. До ушите ми достигна вой на приближаващи полицейски сирени.

Джейкъби изобщо не шаваше. Извиках му, но не отговори. Откачих мобилния телефон от колана си и събрах сили да съобщя:

— Двама полицаи са в безпомощно състояние. Двама цивилни са в безпомощно състояние. Нужна е медицинска помощ. Изпратете две линейки. Веднага.

Диспечерът ми задаваше въпроси: местонахождение, номер на полицейската значка, отново местонахождение.

— Лейтенант, добре ли сте? Линдси! Отговори ми!

Звуците ту прииждаха, ту заглъхваха. Изтървах мобифона и положих глава на мекия, много мек паваж. Бях застреляла деца. Деца! Видях шокираните им изражения, докато падаха. Господи, какво извърших?

Усетих топла кръв да се събира под шията и под крака ми. Отново отиграх в ума си сцената, само че този път блъсках децата върху колата и им слагах белезници. Претърсвах ги за оръжие. Постъпвах умно. По правилата!

Проявихме непростима глупост и сега всички ще умрем. Милостиво ме обгърна мрак и затвори очите ми.

В невзрачна сива кола, спряла на пътя, пресичащ Залива на полумесеца, най-хубавия квартал в Калифорния, седеше притихнал един мъж. Беше от хората, които остават незабележими за околните, макар че в случая не бе на мястото си. И не му беше работа да държи под око обитателите на бялата къща в колониален стил със скъпи коли по входната алея.

Пред очите си Наблюдателя държеше фотоапарат, не по-голям от кибритена кутия. Беше превъзходен уред с голяма електронна памет и десеткратно фотоувеличение.

Той нагласи фокуса и натисна копчето, улавяйки движенията на семейството зад кухненския прозорец, които нагъваха здравословна закуска от мюсли и бъбреха в уютния си кът за хранене.

В осем часа и шест минути дъщерята Кейтлин О’Моли отвори входната врата. Носеше училищна униформа, морава раница и два часовника, по един на всяка китка. Дългата й кестенява коса блестеше.

Наблюдателя снима Кейтлин в момента, когато се настаняваше на мястото до шофьора в черния спортен джип „Лексус“, при което до слуха му достигна далечен звук на радио рокстанция.

Наблюдателя постави фотоапарата на таблото, извади от жабката син бележник и флумастер с тънък писец и взе да записва със старателен, почти калиграфски почерк.

Беше важно да запише всичко. Изискваше го Истината.

В осем часа и девет минути външната врата се отвори отново. Д-р Бен О’Моли бе облечен в лек сив вълнен костюм, червена вратовръзка пристягаше бялата му колосана риза. Обърна се към жена си Лорелай, млясна я по устните и се отдалечи по главната алея.

Всички се движеха в график.

Миниатюрният фотоапарат засне гледките. Ззззт, Ззззт, ззззт.

Докторът отнесе найлонова торба с боклук към синия контейнер за рециклиране до тротоара. Той подуши въздуха, огледа улицата нагоре и надолу, пропускайки сивата кола и обитателя й. Сетне седна до дъщеря си в джипа. Д-р О’Моли даде на заден, после потегли на север към магистралата „Кабрильо“.

Наблюдателя привърши бележките си и прибра тефтера, флумастера и фотоапарата в жабката.

Беше ги видял: дъщерята в току-що изгладена униформа и чисти бели три четвърти чорапи, в прекрасно настроение. Това трогна Наблюдателя и погледът му овлажня. Беше толкова реална и толкова различна от баща си, доктора, в неговата маскировка на спретнат гражданин от всекидневието.