Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Джес излезе в коридора и ожулените й туристически обувки потънаха в дебел тъмносив вълнен килим. Внезапната му мекота й навя спомени за всички пъти, когато леля й я беше водила тук. Погледът й автоматично се плъзна по безценните реликви до стените с текстилни тапети. Всяко съкровище сияеше под меката светлина на малки прожектори, вградени в ниския таван на коридора.

На едната стена висяха портрети на мъже и жени, разделени от стотици години във времето, в различни художествени стилове и облекло. На другата имаше избелял пергамент, сребърен кръст, египетска посмъртна маска, малка черна книга, подвързана с кожа и датираща едва отпреди век. Само дванайсетте рода, които образуваха семейство Макклеъри, разбираха обединяващия принцип на тази колекция. Всяка реликва разказваше различна история за някогашни пазители и техните подвизи.

Джес мина покрай подвързаната с кожа книга — Библия, издадена в Сан Франциско през 1897 г. Флориан обичаше да й разказва историята, която вървеше с нея. Скромното томче получило дупка от куршум, който го пробил едва до средата.

Джес се зачуди на кого ще разказва историята самата тя .

Познат глас я откъсна от мислите й.

— Братовчедке.

— Сю-Лин — отговори Джес още преди да се обърне и види по-възрастната си роднина. „Братовчед“ се използваше като почтително обръщение в Семейството и само показваше, че някой е негов член, а не непременно близък родственик.

Ниска, слаба жена на средна възраст, Сю-Лин Родригес и Мачадо имаше светлокафеникава кожа и бадемовидни сиви очи, а все още лъскавата й черна коса както винаги беше сплетена на плитка. Днес обаче Сю-Лин не беше с обичайното строго делово облекло, а с класически черен панталон, безукорно бяла риза и изящно изплетени ниски кожени обувки. Самата Джес вече трети ден носеше прашни измачкани дънки и туристическа риза.

— Подрани — каза Сю-Лин.

— Най-малко с десет години — съгласи се Джес. После инстинктивно падна на коляно и посегна към лявата ръка на по-възрастната жена. — Пазителко.

Сю-Лин й даде знак да се изправи.

— Не, сега сме равни. Дванайсетте възстановени.

Джес й отговори автоматично:

— Тайната е запазена.

— Докато се изпълни Обещанието.

След като размениха протоколните фрази, Сю-Лин я прегърна и много по-високата Джес неловко се наведе към нея. Братовчедка й беше пазителка на семейство Родригес, един от родовете на Макклеъри, установен в Лисабон по време на португалския златен век на географски открития. Когато Португалия била изместена от Британската империя, те се преселили в Сао Паоло, Бразилия, за да се превърнат в самото сърце на финансовото и политическо бъдеще на Южна Америка.

Щом Сю-Лин я пусна, Джес импулсивно зададе въпроса, който я измъчваше още от тундрата:

— Как е умряла? Трябва да знам.

Сивите очи на Сю-Лин не разкриваха емоциите й.

— Другите чакат.

Коридорът на последния етаж свършваше с високата двукрила дъбова врата на най-сигурната стая в сградата на Фондацията, където ръководителите и служителите на Семейството се събираха, за да обсъждат финансово инвестиционни стратегии на стойност десетки милиарди долари в авоари на Макклеъри. Другата функция на тази светая светих обаче нямаше нищо общо с материалното.

Сю-Лин отправи преценяващ поглед към Джес.

— Готова ли си?

Джес беше готова. Сю-Лин отвори тежката врата и я въведе в Небесната зала.

По света имаше още дванайсет такива помещения, по едно във всеки град, в който се беше установил род от Семейството. И като всички други, тази зала бе кръгла, с диаметър осем метра. На купола беше изобразено нощно небе със златните звезди на зодиакалните съзвездия. В центъра на помещението имаше кръгла маса от светъл дъб, инкрустирана с по-тъмно дърво — радиален мотив с дванайсет еднакви сегмента, всеки носещ стилизирано изображение на цвете, планина, око или друг символ.

Срещу всеки от сегментите беше поставен по един дъбов стол, общо дванайсет, грубо изработени и рязко контрастиращи на изтънчения разкош на всичко друго в сградата на Фондацията.

Случайният наблюдател можеше да предположи, че кръглата маса донякъде е вдъхновена от легендите за крал Артур. Всъщност дори децата от Семейството — които всяко лято провеждаха там уроците си — знаеха, че тези легенди са вдъхновени от историите за Артурус Ютър Брей, пазител, живял през втори век от новата ера.

Сю-Лин изтегли един от столовете и седна до масата. След миг колебание Джес се настани до нея. Бяха сами в залата.