Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Работодателят му махна с ръка.

— Седни, седни. Още много не ти е известно. Не ме е накиснал. Новите файлове… новата генетична група де… беше за Ганганагар в Индия. Това говори ли ти нещо?

Мерит седна. Знаеше това име.

— Там намерихме първата колония. Преди три години.

Айрънуд кимна самодоволно.

Изражението му ядоса Мерит.

— Каква полза от това? Вече бяхме там.

— Обаче Уиър не го знае, нали така?

— Е и?

— Ами това потвърждава неговия метод: откриваш концентрация на хора с извънземна ДНК и някъде наблизо е една от колониите, създадена от извънземните. Тъй че моят Дейв има три попадения от три опита и сега ще направи четвърти. Не е зле.

— И той вече не работи във военната лаборатория, така ли?

— Не. Мой е.

— Отделът за криминални разследвания пак може да го пипне за онова, което е правил, докато работеше там, и после да го използва срещу вас.

— Няма да го използва срещу мен.

— Той е мошеник, продава крадена стока. И е доказан лъжец.

— Е и? Всички лъжат. Непрекъснато. Особено мен. Винаги ми казват каквото си мислят, че искам да чуя, та дано им кихна пари или нещо друго. — Айрънуд посочи с показалец ухото си. — И знаеш ли още какво чувам?

Мерит не знаеше.

— На това момче не му харесва да върши такива неща — продължи милиардерът. — Да краде от Чичо Сам.

— Аха, страх го е да не по хванат.

— Не е само това. Разбираш ли, Дейв иска тая генетична информация два пъти повече от мен. Нещо адски силно мотивира това момче. — Айрънуд поглади метеорита, който не беше изпускал от ръцете си през цялото време. — Мен нищо не ме заплашва. Ако се стигне дотам да избира дали да излъже ОКР или мен, това момче ще се скъса да баламосва военните, защото единствено аз мога да му дам каквото иска.

Изведнъж Мерит се сети за нещо друго.

— Уиър вярва ли в…

— В извънземни ли? — Айрънуд пресуши остатъка от диетичната си кола. — Категорично не. Той е от пълните скептици. Няма да повярва в извънземни, даже Хищника да го ухапе по задника.

— Тогава защо иска същата генетична информация като нас?

— Виж, за това нямам никаква представа. Обаче ще разбера. — На лицето му плъзна хищна усмивка. — Интересно, нали?

Мерит знаеше какво трябва да се случи сега.

Отчаяните хора вършеха отчаяни неща и ако Уиър наистина беше толкова силно мотивиран, Айрънуд повече нямаше да може да го управлява.

Лаборантът беше бомба със закъснител и Мерит нямаше намерение да я чака да се взриви, дори заради един милиардер.

Три дни след заминаването си от тундрата Джес Макклейри се возеше на задната седалка на звукоизолирана лимузина „Майбах“ и наблюдаваше плъзгащите се зад тонирания прозорец улици на Цюрих. През ваканциите между учебните години в Бостън тя беше получила истинското си образование тъкмо в този древен град: обучението й в Семейството. Всеки ъгъл и завой, всяко преминаване от паваж към гладък асфалт й бяха толкова познати, колкото и някогашните улици — на нейните прадеди. Присъствието на Семейството тук започваше отпреди римляните и стигаше чак до келтите, когато между колибите със сламени покриви в това село бяха лъкатушили само кални пътеки.

Като малка беше изминавала този път всяко лято, макар и никога като днес — придружавана от хеликоптери със снайперисти, готови да я защитят от нови атаки.

Джес свали облегалката си почти до хоризонтално положение и се отпусна назад. Беше уморена от дългото пътуване през Атлантика, от кипящите в душата й противоречиви емоции. Тук, във финансовата столица на Европа, беше следобед и бронираната, бомбоустойчива лимузина бавно наближаваше Парадеплац по Банхофщрасе. Бяха й казали, че два други бронирани майбаха, покривани от вертолети, пътуват към същото място по други маршрути: примамки.

Каменните сгради от двете страни на улицата отстъпиха място на гиганти от стомана и стъкло, извисяващи се към студеното сиво небе. През прозрачния шибедах тези небостъргачи приличаха на тъмни вълни в бурно море, замръзнали в мига преди да се разбият отгоре й.

Джес никога не беше харесвала тази част от Цюрих. Липсваше й откритата тундра. Но тя бе останала в миналото, наред с личния й живот.

Миналото.

Именно историята определяше Семейството — историята, на която беше очевидец, историята, която съхраняваше, и историята, която някой ден щеше да сътвори. Всички деца от Семейството научаваха, че всяко поколение може да е Поколението: онова, което ще промени цялата история в деня, в който ги възнаградят за службата им през вековете.