Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

„Анализи, които отнемат време — помисли си той. — Каквото аз нямам.“

Той се насили да продължи.

— Даже да нося в себе си някаква следа от тия хора… това не ме прави особен. И има определена цена.

Знаеше, че е дошъл моментът да й разкрие истината за себе си.

— Джес, в известен смисъл аз съм като ония хора навън. И аз умирам. Не знам защо, нито даже как ще се случи, обаче знам кога. Ония клъстери, които открих, ония хора, чиито гени съдържат същите нечовешки генетични маркери като моите — може би от гените на хората, които лежат там отпред… Нито един от тях не е доживял двайсет и седем. Аз ще достигна праговата възраст след няколко дни и тогава… това е нещо като часовник, отброяващ оставащото време. Ще умра след не повече от пет месеца.

Айрънуд се върна при тях и Дейвид неохотно пусна ръцете й.

— Ей, вие двамата, искате ли да научите откъде идват тия книги? И откъде идва тая карта ? На нея не е показана нито една земя, която да ми е позната.

— Защото с обърната наопаки — поясни Дейвид. Погледна Джес, която още се взираше в него. — Северът е отдолу, югът е отгоре. Така всичко ще си дойде на мястото.

— Не е само това, Дейв! Поставили са Антарктида в центъра и всички други континенти са разположени наоколо.

При тези думи Джес и Дейвид насочиха фенерчетата си към участъка от картата, който озадачаваше спътника им.

— Как бихте нарекли онова там? — попита Айрънуд.

— Антарктида — отвърна Джес.

— Само че е разделена на два острова.

Дейвид произнесе очевидното.

— Антарктида без лед. Но това трябвало да е било… Преди колко време?

Джес премигна.

— Много отдавна… Преди милиони години…

— А я вижте тук! — Айрънуд подсвирна от радост. — Художникът се е подписал! — Фенерчето му се насочи към мястото под антарктическите острови.

Фенерчетата на Дейвид и Джес го последваха и откриха, че художникът, нарисувал тази карта, я е подписал по начина, по който го правеха колегите му в древността. Поставяйки дланта си на стената и напръсквайки я с боя, за да създаде нейна сянка — ръката на твореца.

Палец и три дълги, свързани с ципи пръсти с остри нокти, нечовешки широко разперени и образуващи силует, напомнящ островръх кръст…

Смехът на Айрънуд закънтя в залата.

И тогава земята се разтърси. Бомбардировката започваше.

Беше 04:00 и Джак Лайл чакаше на повърхността. Роз се притискаше към него на завет зад една скала на около километър и половина от отвора към подземния обект. Агентът наблюдаваше тънката линия ниски облаци на далечния хоризонт, които започваха да просияват с наближаването на утрото. Слънцето щеше да доведе бомбардировачите.

Лайл знаеше, че скоро трябва да напуснат временния си заслон, но искаше да си почине още няколко минути, преди отново да понесе Роз. Партньорката му беше увита в термоодеяла, затопляни с химически загряващи пакети. Бе възвърнала цвета си, но вниманието й беше притъпено от морфина.

Тя отвори очи и го погледна разфокусирано.

— Хайде да не ходим вече на такива далечни командировки.

Лайл стисна леко облечената й в ръкавица длан, като си помисли, че може би няма да е толкова зле най-после да излезе от командната верига. Искаше му се да го е направил много отдавна.

— Няма повече — обеща той. После нещо във въздуха се промени. Вибрации?

Самолети. Вой на приближаващи се реактивни двигатели — от север.

Той се покатери върху възвишението от черни камъни и огледа нощното небе.

Беше мастиленосиньо, все още се виждаха звезди, но нищо друго. Бомбардировачите пътуваха с угасени светлини.

Воят на двигателите постепенно се превърна в рев и изведнъж по скалистия терен изригнаха безшумни огнени кълба. След секунди земята се разтърси от глухия трясък и оглушителния грохот на бомбени експлозии.

Аржентинците…

Бяха изместили часа на атаката най-малко с час напред, но Лайл знаеше, че тъй като летят при нощни условия, няма да се целят особено точно. Толкова на юг невинаги можеше да се разчита на системата за глобално позициониране — в небето имаше много по-малко сателити. Той се замисли за тесните проходи в подземния обект. За камъните около отвора му. Макклейри, Уиър и Айрънуд имаха шанс да избягат само ако вече бяха тръгнали. С усилването на светлината бомбардировачите щяха да станат по-точни. Едно пряко попадение в отвора щеше да го затрупа и нямаше да могат да го отворят навреме, за да спасят оцелелите долу.

— Ей, шефе… какво става?