Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Роз се опитваше да се освободи от термоодеялата си, за да се изправи. Той запълзя надолу и я натисна обратно в мига, в който нови проблясъци осветиха мрачните небеса в далечината. Скоро земята около тях се разтърси.

— Чуй ме, Роз. Трябва да се върна там, където се приземихме. Трябва да намеря радиостанция и да съобщя на командването какво става. Хеликоптерите от „Рузвелт“ ще се появят прекалено късно.

Партньорката му пак се опита да се изправи.

— Ще дой…

— Няма. Трябва да останеш тук. — Нови експлозии. По склона се изля поток от дребни камъни и образува купчина до нея. — И не бива да се показваш навън. Ще се върна колкото може по-скоро.

Погледът й срещна неговия и за миг се проясни.

— Обещай ми — каза тя.

Лайл не искаше да я лъже и не отговори. Затича се с всички сили към зоната на бомбардировката.

— Дейв! Трябва да вървим! Ония глупаци ни бомбардират!

Айрънуд провираше грамадното си туловище между двете грамадни крила на вратата, защитаващи тази огромна зала. Носеше пет златни книги, наслуки измъкнати от многоетажните лавици.

— Почти свършвам! — извика му в отговор Дейвид, който правеше снимка след снимка на картата. Земята отново се разтърси. От тавана на залата западаха камъни и затрополиха по пода. — По дяволите! — Завъртя се и се затича към изхода, като напъха фотоапарата в един вътрешен джоб на разтворената си канадка.

— Снимах около половината карта — каза той на Джес.

Айрънуд бързо запремигва, докато в пещерата отекваха далечни взривове.

— А подписа? Снима ли и него?

— Да, струва ми се. Аз…

Думите му бяха заглушени от остър писък на метал, стържещ по камък — едното крило на вратата хлътна навътре и затисна милиардера, изкарвайки дъха му с рязко свистене.

— Един от мангалите… — задъхано съобщи той — … падна и удари вратата…

Дейвид и Джес вече се напрягаха да избутат крилото от него. Заклещен в отвора, Айрънуд опря широките си плещи в тежката метална плоскост… натисна я… после изведнъж се освободи — крилото се беше отместило настрани. Той се изтърколи навън в пещерата, протягайки ръце да се предпази. Безценните златни книги се разпиляха по пода.

Джес и Дейвид бяха точно зад него.

Милиардерът започна да събира книгите, хвърляйки боязливи погледи към дванайсетметровия таван. В този миг от залата, от която току-що бяха избягали, се разнесе ужасен трясък.

— Тази пещера е естествено образувание — каза Джес. Затичаха се към единствения изход: стълбището в каменната кула, водещо до горните проходи. — Няма да се срути.

Обемистата им полярна екипировка ги правеше тромави и по-скоро ходеха бързо, отколкото тичаха. Лъчите на фенерчетата им осветяваха пътя.

По средата на разстоянието до кулата отекнаха нови тътени и земята потрепери. Но таванът на пещерата наистина издържа.

Кулата обаче не бе естествено образувание. Когато бяха на петнайсетина метра от нея, няколко от външните й камъни се изхлузиха със стон от гнездата си и тежко се изтърколиха на пода сред облак прах.

Тримата спряха и насочиха фенерчетата си към кулата. Още беше цяла — но докога?

Айрънуд хриптеше, едва си поемаше дъх.

— Експлозиите… идват на вълни през около минута — отбеляза Дейвид.

Джес и милиардерът го разбраха.

— Пригответе се… — каза Дейвид. — Готови…

Четири сътресения. Ужасен стържещ звук от падане на още каменни блокове, изсипващи се от стените на кулата.

— Шейсет секунди — хайде! — Те се втурнаха към отвора на кулата, преди да са паднали следващите бомби.

Въпреки защитните пластове на скиорската му маска, каската и качулката на чуждата канадка, ушите на Лайл пищяха от екота на експлозиите.

Обсипа го дъжд от камъчета и прах, докато се изправяше, за да продължи спринта си. Когато беше изнесъл Роз на повърхността, видя наоколо тела, дори взе канадката на един от убитите. Нямаше оцелели командоси, нямаше и следа от противникови войници. Намери една бойна аптечка и взе решение първо да се погрижи за раната на Роз и да я пренесе на безопасно разстояние, а после да се върне да търси радиостанция. Тогава все още смяташе, че има повече от час до началото на атаката.

Ревът на двигателите отново се усили и по небето префучаха черни сенки. Лайл залегна на земята.

Сега поне беше достатъчно светло и можеше да разпознае нападателите. Нямаше нужда да види специфична маркировка, за да разбере, че това са произведените във Франция „Мираж“ 5 на аржентинците. Всеки от тях можеше да носи над три хиляди и шестстотин килограма въоръжение, включително две ракети въздух-земя и скорострелни картечници. Ако от структурата долу избягаше някой, щеше да е лесна мишена, щом слънцето изгрееше.