Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

— Няма и нужда. — Дейвид пусна въжето и си смъкна ръкавиците. — Агентите ви спуснаха долу, ние ще ви изтеглим.

— Добър човек. — Айрънуд го стисна за рамото. — Помниш ли какво ти казах в хотела?

Дейвид помнеше.

— Че ще обърнем света надолу с главата.

— Е, какво чакаш? Качвай се!

Дейвид стигна до отвора и се изтегли навън. Дробовете му имаха само миг, за да регистрират парещата промяна от студен към вледеняващ въздух, преди с Джес да залегнат, защото поредната вълна самолети профучаха над тях и изсипаха товара си върху един недалечен хребет.

В очите на Джес блестяха непролети сълзи и отчаяние.

— Бомбардират навсякъде. Там долу няма да остане абсолютно нищо. След всички тези хилядолетия…

Дейвид я хвана за ръката.

— Имаме снимки, Айрънуд носи книгите. Тоя път има доказателства.

— Не е достатъчно. Това беше храмът на Първите богове. — Тя рязко се завъртя и се наведе да извика на Айрънуд, дърпайки въжето, за да му даде сигнал.

— Готов ли сте?

Отдолу се разнесе непонятен отговор.

Дейвид надникна през отвора и видя, че милиардерът е застанал на колене върху купчината камъни и си е съблякъл канадката.

— Какво правите?

— Първо книгите. — Айрънуд напъха книгите в канадката си и я завърза за края на въжето. Даде знак на Джес с палци нагоре, тя я изтегли на повърхността и бързо я развърза.

— Добре — извика му Дейвид. — Сега е твой ред.

Хвърли обратно въжето, докато ревът на приближаващите се бомбардировачи разтърсваше скалите наоколо.

Ала Айрънуд направи тръба с шепите си и извика през нея, сякаш вече знаеше какво ще се случи.

— Кажи им, Дейвид! Промени света!

В този момент падна следващата бомба и ударът запрати Дейвид и Джес в склона от камъни и лед. В един последен, сякаш безкраен миг Дейвид видя как земята около отвора се променя и с ужасяваща бързина се всмуква в себе си.

Трите самолета прелетяха един след друг толкова ниско, че Дейвид усети топлината им и мириса на изгорелите газове. Удрян от хвърчащи камъни, той вървеше с олюляване по твърдия терен, дезориентиран от ослепителната светлина и оглушителния грохот. Все пак някак си бе надмогнал студа, раните и ужасната, безсмислена смърт на Айрънуд. Точно сега имаха значение само безценните снимки в картата на фотоапарата. Петте златни книги на Айрънуд. И Джес.

Тя го теглеше надолу по някакъв склон, когато недалеч зад тях започнаха да избухват бомба след бомба. Един голям бял камък в подножието на склона се изправи и се затича насреща им.

Беше агент Лайл. В едната си ръка държеше радиостанция и се метна към тях, за да ги накара да залегнат. По земята заизбухва слаби експлозии.

— Видели са ни! — извика той. — Прикрийте се! — Агентът посочи висока купчина камъни, осигуряваща защита от две страни, и те се затичаха натам. — Къде е Айрънуд? — Джес поклати глава и вниманието му отново се насочи към небето.

Бомбардировачите завиваха в далечината и се връщаха обратно.

— Насам. — Лайл скочи на крака и ги поведе тичешком покрай скалите.

Друг самолет приближаваше от срещуположната посока.

— Пръснете се! — извика специалният агент.

И тогава избухна небето — а не земята.

Доскорошният самолет се превърна в бясно въртящо се огнено кълбо, отделящо гъст черен дим и пръскащо пламтящи останки.

Последва втора експлозия. Зад тях. Вторият самолет се беше разбил на земята.

Въздухът над главите им завибрира от профучалите три самолета.

Лайл скочи на крака, като махаше с ръце и викаше:

— Раптори 4 4 Ф-22 „Раптор“ — американски изтребител. — Б.пр. ! На наша страна са!

По-късно в заслона, където Роз Марано спеше увитата в термоодеяла, Лайл устрои временен лагер с провизиите на командосите, задейства химическите пакети, за да подгрее порционите, и изслуша успокоителните думи на капитана на „Рузвелт“. Бяха на по-малко от един ден път. След това Джесика Макклейри и Дейвид Уиър му показаха какво е струвало живота на Айрънуд.

Уиър извади грижливо петте малки предмета от канадката си и ги постави на едно одеяло. Това бяха книги от злато. Върху най-горния лист на четири от тях беше гравиран кръст. Петата книга носеше изображение на лице.

Лайл погледна Уиър и възкликна:

— Ха! Много прилича на тебе. — После се обърна към Джесика Макклейри още по-заинтригувано, защото думите му я бяха накарали да постави длан върху ръката на Уиър. Защитен жест.

— Няма да повярвате какво намерихме долу — каза Дейвид.