Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

— Знаем, че това е вярно, защото са ни го казали нашите майки, а те са го научили от своите майки. И така чак до времето, когато Жената-паяк го е казала на първата майка. И толкова. Не бива да слушаш какво приказва Белия човек.

Яжи преклони глава, засрамена, че е оспорила истината.

— Съжалявам. Ако… ако искате да напусна този Наакитс’ладах, ще си ида.

Шимасани се усмихна на момичето.

— Всички грешим. Всички сме равни. Затова ценаджихих е кръгъл.

Яжи се поободри. На това място придобиваше самочувствие — да знае тайните неща, да познава свещената вяра, която бе приела.

През остатъка от деня и вечерта дванайсетте жени изпяха всички стихове за това как се е образувала сушата, как са сътворени хората и всички други уроци на Жената-паяк.

След време Яжи щеше да запомни цялата сага наизуст и да прибави историите за дванайсетте жени, събрани там днес, за да научи на стиховете дъщеря си, която щеше да научи своята дъщеря и така нататък в пътуването, което щеше да продължи, докато Жената-паяк не се завърнеше при народа, както беше обещала.

И все пак Яжи не можеше да не се чуди защо Жената-паяк изобщо е заминала.

И откъде е дошла?

— Homo antarcticensis — каза полковник Ковински на Дейвид и Джес. — Още не е официално. Сигурно ще са нужни още няколко години и много секвениране, но засега ги наричат така. Съвсем нов вид, също толкова различен от модерния човек, колкото и неандерталците.

Стояха пред стъклена стена, гледаща към лабораторията за подготовка на пробите. В това стерилно помещение двама лаборанти с маски и престилки правеха дисекция на едно от четиристотин трийсет и двете тела от мястото, което фондация „Макклеъри“ беше нарекла обект „Айрънуд-Палмър“.

— Досега най-съществената анатомична разлика с мозъка — продължи Ковински. — В Медицинския изследователски център на военноморските сили им направиха скенер. Липсва мазолесто тяло. Няма мозъчни полукълба. Само един неразчленен дял. Абсолютно никаква прилика с приматите.

— Знаят ли какво означава това? — попита Джес.

— Нямат ни най-малка представа. Освен че така в черепа им се побират още няколко кубични сантиметра сиво вещество и комуникацията между различните участъци на мозъка им може би е по-директна, понеже не попада в задръстването на свързващата тъкан между полукълбата. Ако се съди по нещата, които археолозите вадят от Палмър, изчислителните машини с всичките им колелца, плановете за корабите… бих казала, че структурата на мозъка им ги е правила интелигентни. Изключително интелигентни.

— Не може да са били чак толкова интелигентни — възрази Дейвид. — Все пак са изчезнали.

— Като вид, да. След като вече започнахме да изследваме тяхната ДНК, можем категорично да кажем, че са се кръстосвали с модерни хора. — Ковински погледна Дейвид. — Може би оттам сме получили нашите гении.

— Надявам се да не е така — отвърна той. — Представете си какво е да си толкова интелигентен, че да измислиш как да се развиеш на Антарктида през единствения кратък период, през който това изобщо е възможно. После климатът пак става нормален и ти изчезваш. Може пък да са се оказали прекалено интелигентни.

Ковински повдигна вежди.

— Искате да кажете, че модерните хора са оцелели, защото са били глупави, така ли?

„Айрънуд пропуска целия майтап“ — помисли си Дейвид. Щеше да му хареса да спори с полковника.

— Трябва да има някаква причина и тя е не по-малко сериозна от всички останали.

Дейвид позволи на един лаборант да му вземе нови проби от устната лигавица и кръв. Това беше най-малкото, което можеше да направи, за да поднесе извиненията си на полковника и да й благодари за спазването на медицинската етика.

После с Джес изчакаха във фоайето на сградата.

— В Цюрих ли се връщаш сега? — попита той. Знаеше, че ще му липсва онзи динамичен въртоп, който ги беше събрал, променяйки живота им. Зачуди се дали и тя изпитва същото. Бе й отнело известно време отново да се отнася към него като към обикновен човек. „Заради дългогодишното промиване на мозъка“ — помисли си Дейвид. Заради вярвания, които сега трябваше да се променят, въпреки че човешката природа не се променяше.

— Да — отвърна тя. — Семейството има да обсъжда и върши много неща. Кантората се нуждае от нов директор. Сю-Лин и Андрю са се скрили вдън земя. Тоест трябва да бъдат заменени трима пазители. Но ако Обещанието е изпълнено, може би Дванайсетте вече ще са излишни. — Тя млъкна за миг и се намръщи. — А още не знаем какво е имало на масите в храмовете.