Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

— Неизвестността просто ме прави като всички останали.

Пред главния вход спря майбах.

— Вилем пристигна… — Джес погледна Дейвид и времето спря и за двамата.

Тя протегна ръка и го погали по лицето.

— Цял живот съм те чакала. Гледай да ме дочакаш и ти.

— Дванайсетте вятъра на света, Джес.

Тя го разбра. Докосна сребърния кръст, който той вече носеше постоянно.

— Никой не знае…

И все пак в този момент и двамата знаеха със сигурност едно — че колкото и дълго да е, тяхното пътуване още не е завършило.

Видяха я на двайсет и първия ден от пътуването, точно когато слънцето потъваше в ужасните вълни и мракът поглъщаше сала и седемнайсетте, които се бяха вкопчили в него. По-различно блещукане в далечния край на безбрежното море. Не пенливата белота на гребените на вълните, които безмилостно ги връхлитаха, подмятаха ги нагоре с мощни тласъци, запращаха ги надолу със заслепяваща жестокост. Не, това беше бяла дъга, неподвижна и спокойна.

Суша.

Тази мимолетна гледка им даде надежда, докато плаваха по вълните в нощта.

Вятърът проникваше през втвърдените от солените пръски кожи, които носеха, и седемнайсетимата се притискаха един към друг, за да запазят и малкото им останала телесна топлина.

Бяха изяли последната риба преди седем дни. От три бяха празни и кратунките с вода от последния ледопад. Яснооките морски птици, които се носеха във въздуха толкова бавно и толкова мъчително близо, почти докосвайки морската повърхност с върховете на крилете си, никога не влизаха в обсега им.

Пътниците се бореха с почти непреодолимото желание да загризат връзките от жили и кожи, които задържаха конструкцията от напоен със смола бамбук и преплетени лиани. Когато слънцето отново се отскубна от морето, топлината му усетиха само шестнайсетте, които бяха останат живи.

Никой не беше забелязал Каменоделеца да пада от сала. Дори да бе извикал от отчаяние или облекчение, никой не го беше чул. Всички там му бяха роднини, но никой не тъгува за него. Смъртта бе в реда на нещата.

Сега най-млада беше Плетачката. Четиринайсетгодишна. И двете й деца бяха изгубени през първите дни, след като бурята отнесе сала от родното крайбрежие. На четвъртия ден една вълна помете момчето й и то така и не изплува на повърхността. На шестия ден дъщеричката й, която още нямаше годинка, не се събуди. По-рано черната й кожа имаше пепеляв цвят. Младата майка държа момиченцето до себе си още два дни, преди Палещия да спусне скованото телце в зелените дълбини.

Но всички други на сала също й бяха роднини и сега заради тях Плетачката напрегна младите си очи в бавно разнасящата се мъгла на утрото. Белотата се уголемяваше и приближаваше. Капризният вятър, който ги беше отнесъл от един бряг, сега ги водеше при друг.

Застанал до нея, Резача, най-старият, почти двайсетгодишен, стоически криеше страховете си. Той се беше изкачвал на планините в родината и знаеше какво означава бялото. Слизането им върху лед и сняг нямаше да им донесе нищо по-добро от открития океан. И двете алтернативи щяха да приключат със смърт до няколко дни.

С напредването на утрото вятърът се усили и в ослепително синьото небе нахлуха гъсти, вълнуващи се облаци, носещи дъжд над новия бряг.

Плетачката с усилие отдели напуканите си, сковани ръце от палмовото въже, с което беше завързана, и като се бореше с изнемогата, нестабилно се изправи на крака. Другите наоколо държаха ходилата и върху хлъзгавия бамбук, за да може да погледне малко по-надалече, когато салът се издигне върху гребена на следващата вълна.

Тя разпери ръце за равновесие, ахвайки, когато салът потъна между две вълни, после рязко се наклони напред, докато се издигаха към следващия гребен. Там, от върха му, макар и само за миг, зърна нещо, което не беше бяло.

Имаше и зелено, спускаше се от далечните планини към приближаващия се бряг.

Резачът изслуша Плетачката, която трябваше да крещи, за да надвика рева на вятъра и водата, после с помощта на другите се изправи до нея, за да се убеди сам.

Тя не се лъжеше. Пред тях имаше не само лед и салът бързо се приближаваше.

След още часове, когато двайсет и вторият ден от пътуването свършваше, разбиващите се в назъбените черни скачи бесни вълни отново ги заляха с пяна и пръски. Нататък се виждаше полумесец от гъсти дървета, обграждащ широки пространства с вълнуваща се трева.