Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

— Не знам. Може да са пили бучиниш. Може пещерата да се е напълнила с вулканични пари. Може просто да са замръзнали.

Дейвид насочи лъча на едното фенерче към каменния път, който пресичаше пещерата. От двете му страни имаше мангали.

— Чудя се дали тия хора не са свързани с мястото, до което води пътят…

Джес докосна часовника си и дисплеят му се освети.

— Имаме два часа. Половин час, за да се върнем на повърхността с колкото може повече от тези книги. И още един час, за да се отдалечим от епицентъра на бомбардировката.

— С други думи, за тук ни остават трийсет минути — обобщи Дейвид.

— Четирийсет и пет, ако се размърдаме — поправи го Айрънуд.

Тримата тръгнаха бързо по пътя, който плавно следваше наклона на пещерата. Тук обаче камъните бяха наредени диагонално, като пчелна пита, за разлика от горните коридори и храмовете.

— Трябва да са търкаляли нещо по камъните — отбеляза Дейвид. — Вижте тези жлебове.

— На някой от стенописите имаше ли колесен транспорт? — попита Джес.

— Това не са следи от колела — възрази Айрънуд. — Не са непрекъснати. Все едно са влачили нещо, вдигали са го, после пак са го влачили.

Джес си спомни изтърканите следи по плочите в Светилището на Турус. Колко поколения пазители бяха минали по онези камъни? И как от всички тези поколения, тъкмо тя първа вървеше по този път към… какво?

— Стойте. — Дейвид внезапно спря. — Лайл не беше сигурен дали е убил оня тип.

Джес и Айрънуд насочиха фенерчетата си към него и видяха капките кръв по камъните.

— Сигурно само го е прострелял, но още е жив — предположи милиардерът.

Тримата едновременно угасиха фенерчетата си и се заслушаха.

Нито звук, но някъде напред…

— Виждате ли го? — прошепна Дейвид. — Нещо свети…

— Фенерче — каза Айрънуд.

— Все едно някой го люлее.

Дейвид отново включи фенерчето си.

— Ако е зает, може да не ни забележи.

Продължиха нататък. Навсякъде имаше тела.

Пещерата свършваше с гола скална стена, но в центъра й имаше две лъскави метални плоскости, всяка висока над три и половина и широка два и половина метра, фланкирани от мангали, по-големи от онези по каменния път.

— Представяте ли си как е изглеждало, когато тия лампи са горели? — ахна Дейвид.

Айрънуд освети един от мангалите.

— Трябва да вземем дърво или въглени от тях. За радиовъглеродно датиране.

Джес се оглеждаше за следи от мъжа, когото Лайл беше ранил. Преди няколко минути странно движещата се светлина бе изчезнала.

— Това ли е блещукало? — попита Дейвид.

Джес проследи погледа му и пулсът й се ускори.

Айрънуд също го позна.

— Пак твоят кръст, Джесика.

Ниско в средата на двете метални крила блестеше символът на нейното семейство, като на стенописите в горните коридори. Същият прост туарегски кръст. Само че този път от полирано злато, висок поне един метър и почти толкова широк, абсолютно симетричен, монтиран върху златна релса, поставена в скоби върху металните плоскости.

Джес усети силата на момента, ала я измъчваха нови въпроси, на които не можеше да отговори. „Защо е построено това? Какво означава кръстът? Тук ли са възникнали Първите богове?“ Тя се обърна към Дейвид. Лицето му сияеше в златно от едната страна и бе потънало в дълбока сянка от другата.

И изведнъж тя видя друго лице.

„Светилището на Турус. Мъжката фигура.“ Онова зловещо, напомнящо на череп лице не се дължеше на неравномерната ерозия. Такива бяха лицата на труповете по пода. Тъмни и тесни, със сплеснати носове, скулите…

— Дейвид… — Джес протегна ръка и смаяно докосна бузата му. — Ти не си потомък на моето семейство.

Той я погледна смутено.

— Това вече ни е известно, Джес.

— Ти си…

— Горе ръцете! — чу се дрезгав глас от сенките.

— Идеално — произнесе Мерит, изкуцуквайки иззад един висок мангал. Беше пъхнал окървавената си лява длан под дясната си мишница. В окървавената си дясна ръка стискаше деветмилиметровия браунинг. — Значи сте се обединили, а?

Айрънуд пристъпи напред.

— Знаеш, че е излишно, Мерит.

— Не ме изкушавай, старче. Има само една причина да не те очистя на място. — Знаеш ли колко ще платят Макклиъри и Родригес за оня кръст? Направо ще мога да изляза в пенсия с тия пари.

Джес го зяпна. Мъжът, убил Флориан в Полинезия, сега работеше за Андрю и Сю-Лин — за Семейството.

— Ще удвоя цената — заяви Айрънуд.

— Не се продава. Ти ме уволни, да не си забравил?

— Ти пък заряза сина ми на произвола на съдбата.