Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Това не е добре — отбеляза тя, като му протегна ръка. — Хайде, дръж се за мен.

Приведен, Томаш слезе по стълбите много бавно, докато накрая треперещият му крак стъпи на земята.

— Е, пристигнахме.

Като видя, че спътникът й вече е на перона, агентката от Интерпол вдигна едната чанта и изчака той да вземе другата. Томаш обаче не обърна внимание на това и приведен и накуцвайки, неуверено тръгна. Подразнена, испанката завъртя очи, взе втората чанта и ускори крачка, за да го настигне.

— Mira, hombre [114] Виж какво, пич (исп.). — Б. пр. , не мислиш ли, че малко прекаляваш? — възнегодува тя, показвайки двете чанти, които носеше. — Да не съм ти прислужница?

Томаш посочи с палец към приведения си гръб.

— Извинявай, но не виждаш ли в какво състояние съм? — попита той. — Не мога да нося багаж.

Със стиснати устни Ракел изгледа подозрително гърба му.

— Хм… не знам. По-скоро ми изглежда като оправдание, за да ме накараш да мъкна тези дисаги. Не те ли е срам?

Спътникът й постави дясната си ръка на кръста и я погледна със страдалческо изражение.

— Боли ме.

Балам се бе приближил до вратата откъм пероните. Видя влака от Барселона на девети коловоз и пътниците, които излязоха през двойната врата и тръгнаха по перона с багажите си. Новите пътници се настаниха във вагоните, след няколко секунди се чу изсвирване и влакът потегли, набра скорост и излезе от гарата.

Потърси с поглед агентите си и се убеди, че се намират по местата си — „Кондор 1“ бе застанал на отдалечения край на перон девет, „Кондор 2“ — на по-близкия, „Кондор 3“ — в телефонна кабина, от която се виждаше цялата гара. Балам се вглеждаше в хората от тълпата новопристигнали в търсене на познато лице. Не видя нищо, което да привлече вниманието му. Нетърпелив, той доближи уоки-токито до устните си и натисна първия бутон.

— „Орел“ до „Кондор 1“ — каза той. — Видя ли някого?

— Не, „Орел“, но в този момент пътниците са с гръб към мен, трудно е да видя лицата им. Отправят се към „Дондор 2“.

Втория бутон.

— „Орел“ до Дондор 2“. Нещо ново?

Мъжът се забави няколко секунди, преди да отговори.

— „Кондор 2“ до „Орел“ — каза накрая. — В момента проверявам. Stand by.

Почти инстинктивно Балам потърси с поглед втория агент. Мъжът наистина стоеше с лице към пътниците, които току-що бяха слезли, и внимателно оглеждаше лицата им, тайно поглеждайки снимките, които криеше в ръката си.

Макар и застанал по-далеч, до вратата към фоайето, шефът по сигурността също се съсредоточи в лицата на пътниците, опитвайки се да разпознае мишените, които и четиримата търсеха.

Уоки-токито изпращя.

— „Кондор 2“ до „Орел“ — заговори мъжки глас. — Нищо. Не разпознах никого.

Балам натисна третия бутон.

— „Орел“ до „Кондор 3“. Какво е положението?

— „Кондор 3“ до „Орел“. Нищо.

Перон девет се изпразваше, бяха останали само четирима души: две монахини и една възрастна двойка.

Балам пое дълбоко дъх и потискайки гнева си, се върна във фоайето. Вдигна поглед към таблото с разписанията и разгледа списъка с пристигащи влакове. За днес нямаше друг директен влак от Барселона. Трябваше да прецени възможностите.

Отново приближи уоки-токито до устните си и натисна едновременно трите бутона.

— „Орел“ вика „Кондор“ 1, 2 и 3 — каза той с поглед, прикован в таблото. — Вероятно са хванали друга връзка.

— Провери часа на пристигане. — Внимавайте за следващия влак. Идва от Милано и ще бъде тук след пет минути. Балам отново извади „Куриере дела Сера“ и примирен, седна на мястото си, без да удостои с внимание възрастната двойка и двете монахини, които пресичаха в този момент фоайето и се отправяха към улицата.

Очертаваше се дълъг ден.

Рамото на Ракел служеше на Томаш за опора — крепеше се на него, за да може да се придвижва. Да върви приведен, с мъчително бавни стъпки, се оказа по-трудна задача, отколкото предполагаше, но историкът беше доволен, че бе успял да премине така през целия перон, без да разпознаят нито един от двамата.

— Видя ли ги? — прошепна испанката, не смеейки да погледне назад. — Joder! Дори не си направиха труда да се прикрият!

— Бяха подготвени — отвърна историкът. — Уоки-токита и снимки. Забеляза ли, че от якето на единия се подаваше пистолет?

— Мислиш ли, че не забелязах? Madre mia , измъкнахме се…

— На мен ли го казваш!

Най-сетне излязоха от гарата. Вече на улицата, почувстваха слънчевите лъчи по лицата си. Изглежда, бяха в безопасност. Едва сега агентката от Интерпол се осмели да се обърне към своя спътник.