Роберт Харрис - Сянката

Докато се измъквах от колата, тревогата бе сковала ставите ми като ревматизъм. Струваше ми огромно усилие да направя няколкото крачки до стъпалата, където стоеше Амелия. Нощният въздух се тресеше от рева на кацащи самолети. Виждах ги как се редят на пет-шест нива високо над водата като светещи стъпала, водещи нагоре към мрака.

— Това се казва пътуване — възкликнах аз, като се мъчех да изглеждам безгрижен. — Винаги ли е така?

— Искат да му покажат, че го обичат — каза Амелия. — А така показват и на всички останали как се държат с приятелите си. Pour encourager les autres. За да насърчат останалите.

Хора от охраната с метални пръти в ръцете проверяваха всички багажи. Сложих и моя куфар на купчината.

— Той казва, че трябва да се върне при Рут — продължи Амелия, гледайки нагоре към самолета. Прозорците бяха по-големи, отколкото на обикновен самолет. Отзад ясно се виждаше профилът на Ланг. — Трябвало да обсъди нещо с нея.

Гласът й звучеше озадачено. Сякаш си говореше сама и изобщо не ме забелязваше. Запитах се дали на идване към летището не са се скарали.

Един от охранителите ми нареди да отворя куфара. Подчиних се. Той вдигна ръкописа, за да надникне под него. Амелия беше толкова угрижена, че изобщо не забеляза.

— Странно е — каза тя, — защото във Вашингтон всичко мина чудесно.

Гледаше разсеяно към светлините на пистата.

— Чантата ви — каза охранителят.

Подадох му я. Той извади пакета със снимки и за момент си помислих, че ще го отвори, но лаптопът му се стори по-интересен. Усещах необходимост да продължа разговора.

— Може би е чул някаква новина от Хага — предположих аз.

— Не. Няма нищо общо с това. Щеше да ми каже.

— Добре, можете да се качите — каза пазачът.

— Засега не припарвай до него — предупреди ме Амелия, докато отивахме към металодетектора. — Не е в настроение. Когато поиска да поговорите, ще те повикам.

Изкачих се по стъпалата.

Ланг седеше в дъното, най-отзад. Беше подпрял с юмрук брадичка и гледаше през прозореца. (Както узнах по-късно, охранителите предпочитали да заема това място — така никой не можел да мине зад него.) Салонът беше предвиден за десет пътници: по двама на канапетата от двете страни на корпуса, а останалите на шест големи кресла. Креслата бяха разположени по двойки едно срещу друго, с масички между тях. Приличаше на част от фоайето в „Уолдорф-Астория“: позлатени апликации, полирано орехово дърво и кремава кожена тапицерия. Ланг седеше на едно от креслата. Човекът от специалните служби беше на съседното канапе. Стюард в бяла униформа се привеждаше над бившия премиер. Не виждах какво питие му налива, но чувах звука. За вас любим звук може да е песента на славей в летен здрач или звънът на селски църковни камбани. Аз предпочитам звънтенето на кубчета лед в кристална чаша. В това отношение съм експерт. Определено ми се струваше, че Ланг е решил да зареже безалкохолните и да се порадва на едно силно уиски.

Стюардът забеляза, че гледам, и се зададе към мен по пътеката.

— Да ви предложа ли нещо, сър?

— Благодаря. Да. Ще пия същото като мистър Ланг.

Оказа се, че греша — беше бренди.

Когато затвориха вратата, на борда бяхме дванайсет души: тричленен екипаж (пилот, втори пилот и стюард) и деветима пътници — две секретарки, четирима охранители, Амелия, Ланг и аз. Седях с гръб към кабината, за да наблюдавам клиента си. Амелия беше точно срещу него и когато двигателите изреваха, едва се удържах да не хукна да отворя вратата. Полетът ми се струваше обречен от самото начало. Самолетът потръпна, после сградата на терминала бавно започна да се отдалечава. Виждах как Амелия настоятелно размахва ръка, сякаш обясняваше нещо, но Ланг продължаваше безучастно да гледа навън към летището.

Някой докосна ръката ми.

— Знаете ли колко струва тая машина?

Беше агентът, с когото пътувахме от „Уолдорф-Астория“ до „Ла Гуардия“. Седеше от другата страна на пътеката.

— Не, не знам.

— Колко предполагате?

— Наистина нямам представа.

— Хайде, опитайте.

Свих рамене.

— Десет милиона долара?

— Четирийсет милиона долара — заяви победоносно той, сякаш знаенето на цената го правеше един от собствениците. — „Халингтън“ притежава пет.

— Да се чуди човек за какво са им.

— Когато не им трябват, ги дават под наем.

— О, да — казах аз. — Чувал съм.

Ревът на двигателите се засили и самолетът се понесе по пистата. Представих си как заподозрените терористи с белезници и качулки, привързани за луксозните кожени кресла, излитат от някоя прашна военна писта близо до афганистанската граница и пътуват към боровите гори на Източна Полша. Самолетът сякаш подскочи във въздуха и аз видях над ръба на чашата как светлините на Манхатън изпълват целия прозорец, плъзват се настрани и накрая примигват и гаснат, докато се издигаме през ниската облачност. Стори ми се, че безкрайно дълго пъплим слепешком нагоре в крехката си метална черупка, но накрая воалът падна и изплувахме в ясната нощ. Облаците бяха масивни и плътни като планинска верига, а луната надничаше иззад върховете, озарявайки долини, ледници и клисури.