Роберт Харрис - Сянката

Ланг ме погледна с усмивка.

— А предадохме ли ги?

— Няма доказателство, че сме предали тези сведения на ЦРУ.

— Но ако сме ги предали, това със сигурност представлява подпомагане и съучастие…

— Няма доказателство, че сме предали тези сведения на ЦРУ.

Той все още се усмихваше, макар че сега съсредоточено бе сбръчкал чело като тенор, поддържащ висока нота в края на трудна ария.

— Тогава как са се добрали до тях?

— Труден въпрос. Не по официални канали, това е сигурно. И определено няма нищо общо с мен. — Настана дълго мълчание. Усмивката му изчезна. — Е, ти как мислиш?

— Звучи малко — потърсих най-дипломатичния израз… — малко формално.

— В смисъл?

На записа отговорът ми е тъй уклончив, тъй изнервен от безпомощния стремеж към увъртане, че ако някой го чуе, би се изсмял.

— Ами… нали разбираш… ти сам призна, че си искал специалните части да ги заловят… без съмнение, нали разбираш, по съвсем ясни причини… и дори да не са свършили пряко цялата работа, Министерството на отбраната… доколкото разбрах… не успя да отрече, че са били замесени, вероятно защото са имали нещо общо, макар и само… макар и само… да са седели в кола на съседния ъгъл. И по всяка вероятност британското… нали разбираш… разузнаване е посочило на ЦРУ мястото, където могат да бъдат заловени. А когато бяха подложени на мъчения, ти не осъди това.

Последните думи бяха изречени на един дъх. Ланг студено отвърна:

— Сид Крол беше много доволен от подкрепата на ЦРУ. Смята, че прокурорката може дори да прекрати делото.

— Е, щом Сид го казва…

— Абе майната му! — възклика внезапно Ланг. Удари с длан по ръба на масата. На записа звучи като експлозия. Задрямалият на съседното канапе агент от специалните служби рязко надигна глава. — Не съжалявам за станалото с онези четиримата. Ако бяхме разчитали на пакистанците, никога нямаше да ги спипаме. Трябваше да ги хванем, докато имахме тази възможност, а ако я бяхме изпуснали, щяха да се покрият и да не чуем вече за тях, докато не почнат пак да избиват наши хора.

— Наистина ли не съжаляваш?

— Не.

— Дори и за онзи, който умря при разпита?

— А, онзи — отвърна небрежно Ланг. — Той имаше проблеми със сърцето и никой не знаеше. Можеше да умре по всяко време. Например някоя сутрин, както става от леглото.

Мълчах и се преструвах, че водя записки.

— Виж — каза Ланг. — Не одобрявам мъченията, но нека ти кажа едно. Първо, те наистина дават резултати. Виждал съм данни от разузнаването. Второ, властта в крайна сметка е балансиране между две злини, а ако се замислиш, какво са две-три минути страдание за няколко личности пред смъртта — забележи, смъртта — на хиляди. Трето, не ми казвай, че става дума за нещо уникално, присъщо единствено на войната срещу терора. Мъченията винаги са били част от военното дело. С тази разлика, че някога не е имало гадни медии да вдигат шум.

— Арестуваните в Пакистан твърдят, че са невинни — изтъкнах аз.

— Естествено, че така ще твърдят! Какво друго да кажат? — Ланг ме изгледа втренчено, сякаш ме виждаше за пръв път. — Започва да ми се струва, че си твърде наивен за тази работа.

Този път не се удържах.

— За разлика от Майк Макейра?

— Майк! — Ланг се разсмя и поклати глава. — Майк също беше наивен, но по друг начин.

Самолетът вече се спускаше много бързо. Луната и звездите бяха изчезнали. Прекосявахме облаците. Усетих натиск в ушите си и трябваше да запуша нос и да преглътна.

Амелия се зададе по пътеката.

— Наред ли е всичко? — попита тя.

Изглеждаше разтревожена. Вероятно бе чула избухването на Ланг, както и всички останали.

— Просто работим по мемоарите — каза Ланг. — Разказвам му какво стана с операция „Буря“.

— Записваш ли? — попита Амелия.

— Ако не възразяваш — казах аз.

— Трябва да внимаваш — обърна се тя към Ланг. — Не забравяй какво каза Сид Крол.

— Записите не са мои, а ваши — прекъснах я аз.

— Все пак могат да бъдат изискани със съдебна заповед.

— Престани да се държиш с мен като с малко дете — рязко каза Ланг. — Знам какво да говоря. Дай да приключим веднъж завинаги.

Амелия си позволи леко да разшири очи и се оттегли.

— Жени! — промърмори Ланг.

Той отпи още глътка бренди. Ледът се беше стопил, но цветът на питието оставаше тъмен. Трябва да му бяха сипали солидна доза и за пръв път ми хрумна, че нашият бивш министър-председател е леко подпийнал.

— По какъв начин беше наивен Майк Макейра? — попитах аз.