Роберт Харрис: Сянката

Аз не съм аз; ти не си той или тя; те не са те.

От всички предимства на писането в сянка най-голямото вероятно е възможността да се срещаш с интересни хора.

Трябваше да си тръгна още в мига, когато чух как е умрял Макейра. Сега го разбирам. Трябваше да кажа: „Рик, съжалявам, това не е за мен, не ми звучи добре“, да си довърша питието и да изляза. Но Рик беше толкова добър разказвач. Често си мислех, че той би трябвало да е писателят, а аз литературният агент, че щом веднъж заговори, и дума не можеше да става да спра да слушам, а когато приключи, вече се бях хванал на въдицата.

Историята, както ми я разказа Рик онзи ден на обяд, изглеждаше горе-долу така:

В един неделен ден преди две седмици Макейра хванал последния ферибот от Удс Хоул, Масачусетс, за Мартас Винярд. По-късно пресметнах, че трябва да е било на дванайсети януари. До последния момент не се знаело дали фериботът изобщо ще потегли. Още от средата на следобеда бушувала буря и последните няколко курса били отменени. Но към девет вечерта вятърът поотслабнал и в девет и четирийсет и пет началникът на пристанището решил, че плаването ще е безопасно. Фериботът бил претъпкан — Макейра имал късмет, че намерил място за колата си. Паркирал на долната палуба, после се качил горе да подиша чист въздух.

Повече никой не го видял жив.

Обикновено курсът до острова отнема четирийсет и пет минути, но през онази нощ лошото време го удължило значително — както каза Рик, не е много забавно да управляваш шейсетметров плавателен съд при вятър със скорост осемдесет километра в час. Наближавало единайсет, когато фериботът спрял във Винярд Хейвън и колите тръгнали към брега — всички освен една, чисто нов тъмнокафяв джип „Форд Ескейп“. Разпоредителят обявил по радиоуредбата, че собственикът трябва да се върне в автомобила си, тъй като задържа останалите водачи. След като собственикът не се появил, проверили вратите, които се оказали незаключени, и избутали големия форд на кея. После старателно претърсили кораба: стълбищата, бара, тоалетните, дори спасителните лодки — никакъв резултат. Обадили се до терминала в Удс Хоул да проверят дали някой не е слязъл преди потеглянето, или по случайност е изостанал. Отново никакъв резултат. Тогава служителят на масачусетските пристанищни власти най-сетне се свързал със станцията на бреговата охрана във Фолмаут, за да докладва за вероятността човек да е паднал зад борда.

След полицейска проверка на номера на форда се изяснило, че колата е регистрирана на името на някой си Мартин С. Райнхарт от Ню Йорк, макар че в крайна сметка мистър Райнхарт бил о ткрит в калифорнийското си ранчо. На Източното крайбрежие вече било полунощ, а на запад — девет сутринта.

— Онзи Марти Райнхарт ли? — намесих се аз.

— Същият.

По телефона Райнхарт незабавно потвърдил на полицията, че фордът е негов. Държал го в дома си на Мартас Винярд за своя употреба и за удобство на гостите през лятото. Потвърдил също така, че въпреки късния сезон в момента там са отседнали няколко души. Обещал да нареди на асистентката си да се свърже с къщата и да разбере дали някой е вземал колата. Половин час по-късно тя потвърдила по телефона, че наистина липсва човек на име Макейра.

Вече нямало какво да се направи преди разсъмване. Не че имало значение. Всички знаели, че ако пътник е паднал зад борда, предстои издирване на труп. Рик е един от ония досадно атлетични американци над четирийсетте, които изглеждат на деветнайсет и безмилостно инквизират телата си с канута и велосипеди. Той познава морето — веднъж направил за два дни пълна обиколка на острова с каяк, цели сто километра. Фериботът от Удс Хоул пресича мястото, където се срещат Нантъкетският и Винярдският пролив, а това са опасни води. При прилив виждаш как мощните течения засмукват грамадните шамандури на фарватера. Рик поклати глава. През януари, при буря и снеговалеж ? Никой не би оцелял повече от пет минути.

Рано на другата сутрин местна жена открила тялото, изхвърлено на пясъка в заливчето Ламбъртс Коув, на около шест километра от пристанището. Шофьорската книжка в портфейла потвърждавала, че става дума за Майкъл Джеймс Макейра, петдесетгодишен, от Балам в Южен Лондон. Спомням си как изведнъж изпитах прилив на съчувствие при споменаването на това скучно, невзрачно предградие; горкият човечец се беше споминал наистина много далеч от родния дом. В паспорта като най-близък роднина се посочвала майка му. Полицаите откарали трупа в малката морга на Винярд Хейвън, после потеглили към резиденцията на Райнхарт да съобщят новината и да доведат някого от другите гости за разпознаване на тялото.