Роберт Харрис: Сянката

Понякога ме мъчи кошмарната фантазия как всички жени, с които съм спал, се събират на едно място. Бройката им не е голяма, бих казал дори доста скромна. Ако си уредят купон, моят хол ще ги поеме без затруднения. И ако, не дай си боже, тази сбирка някога се осъществи, Кейт ще е безспорната почетна гостенка. На нея ще предложат най-удобния стол, приятелски ръце ще й доливат чашата, ще седи сред кръга от смаяни слушателки, докато правят дисекция на моите морални и физически недостатъци.

На излизане тя не затръшна вратата, а я затвори много внимателно. Това се казва стил, помислих си аз. На телевизионния екран броят на жертвите току-що бе нараснал на осем.

Автор в сянка, който има само най-общи познания по темата, ще е способен да задава същите въпроси, каквито би задал и неосведоменият читател, и по този начин значително да разшири потенциалния читателски кръг на книгата.

„Писане в сянка“

Британският филиал на Райнхарт Корпорейшън, „Райнхарт Пъблишинг“, се състоеше от пет стари фирми, закупени при един енергичен пристъп на корпоративна клептомания през деветдесетте години. Изтръгнати от дикенсовите си мансарди в Блумсбъри, уедрени, съкратени, пренасочени, преименувани, реорганизирани, модернизирани и обединени, накрая те бяха запокитени в Хаунслоу, където ги подслони една административна сграда от стомана и опушено стъкло с водопровод и канализация откъм външната страна. Тя се издигаше сред околните къщички с фасади от пръскана мозайка като изоставен космически кораб след неуспешен опит за откриване на разумен живот.

Пристигнах с професионална точност в дванайсет без пет само за да открия, че главният вход е заключен. Наложи се да позвъня. Таблото за обяви във фоайето известяваше, че степента на терористична заплаха е ОРАНЖЕВА/ВИСОКА. През тъмните стъкла виждах как пазачите в мътния си аквариум ме проверяват на монитора. Когато най-сетне влязох, трябваше да извадя всичко от джобовете си и да мина през металодетектор.

Куигли стоеше до асансьорите.

— Кой очаквате да ви вдигне във въздуха? — попитах аз. — „Рандъм Хаус“?

— Каним се да публикуваме мемоарите на Ланг — сухо отвърна Куигли. — Явно това е достатъчно, за да ни вдигнат мерника. Рик вече е горе.

— Колко души видя?

— Петима. Ти си последният.

Познавах Рой Куигли доста добре — във всеки случай достатъчно, за да знам, че не ме одобрява. Беше около петдесетгодишен, висок и облечен в туид. В добрите стари времена щеше да пуши лула и да флиртува невинно с млади интелектуалки на дълги вечери в Сохо. Сега на обяд дъвчеше зад бюрото си салата от пластмасова чинийка и получаваше заповеди директно от шефката на отдел „Продажби и маркетинг“ — шестнайсетгодишна хлапачка. Имаше три деца в частни училища, които не му бяха по джоба. За да оцелее, беше принуден да прояви интерес към масовата култура, тоест към живота на разни футболисти, супермодели и долнопробни комици, чиито имена произнасяше предпазливо и чиито нрави изучаваше чрез жълтата преса с академично усърдие, сякаш ставаше дума за някакво първобитно племе от Микронезия. Миналата година му бях подхвърлил идеята да издаде спомените на един телевизионен илюзионист, който — има си хас! — бил насилван в детството си, но използвал уменията си на фокусник, за да открие пътя към нов живот, и т. н., и т. н. Той отказа категорично. Книгата се изкачи на първо място в класациите под заглавието „Дойдох, срязах, победих“. Още не ми беше простил.

— Трябва да ти кажа — рече той, докато се изкачвахме към горния етаж, — че според мен не си подходящ за тази задача.

— Тогава добре, че не решаваш ти, Рой.

О, да, бях съвсем наясно какво представлява Куигли. Официално се водеше главен редактор на английския клон на фирмата, тоест разполагаше с точно толкова власт, колкото и някоя мъртва котка. Човекът, който командваше глобалното шоу, ни чакаше в заседателната зала — Джон Мадокс, изпълнителен директор на Райнхарт Коргюрейшън, широкоплещест нюйоркчанин със склонност към косопад. Голата му глава лъщеше под луминесцентното осветление като грамадно лакирано яйце. На младини се постарал да придобие телосложение на борец (според „Пъблишърс Уикли“), за да изхвърли през прозореца всеки, който се загледа за по-дълго в черепа му. Постарах се да не вдигам очи по-високо от героичния му гръден кош. До него стоеше вашингтонският адвокат на Ланг, Сидни Крол — очилат тип на четирийсет и няколко години с деликатно бледо лице, провиснала гарвановочерна коса и най-немощното и влажно ръкуване. което съм имал, откакто на дванайсет години пипнах в делфинариума Дипи делфина.