Роберт Харрис - Сянката

Сигурно е било страхотна сцена, рече Рик, когато гостът най-сетне се появил да огледа трупа. „Бас държа, че завеждащият моргата още разправя за станалото.“ Най-напред се задала една полицейска кола от Едгартаун с мигащи сини лампи, след нея втора с четирима въоръжени пазачи за отцепване на сградата и накрая трета, бронирана кола возела известния на цял свят мъж, който допреди осемнайсет месеца беше министър-председател на Великобритания и Северна Ирландия.

Обядът беше идея на Рик. Аз дори не знаех, че е в града, докато не ми позвъни предишната вечер. Той настоя да се срещнем в неговия клуб. В интерес на истината неговият не е съвсем точно казано — той всъщност бе член на подобен мавзолей в Манхатън, чиито членове имаха правото да обядват в Лондон на реципрочни начала, но все пак си го харесваше. На обяд се приемаха само мъже. Всички носеха тъмносини костюми и бяха над шейсетте; никога не съм се чувствал толкова млад, откакто завърших университета. Навън зимното небе прихлупваше Лондон като грамаден сив надгробен камък. Вътре жълтата електрическа светлина на три огромни полилея искреше по тъмните полирани маси, сребърните прибори и рубиновите гарафи с. кларет. Малка картичка, сложена между нас, обявяваше, че ежегодният клубен турнир по табла ще се проведе тази вечер. Всичко бе досущ като смяната на караула или сградата на парламента — така един чужденец си представя Англия.

— Изумен съм, че не е излязло във вестниците — казах аз.

— О, напротив, излезе. Никой не го е държал в тайна. Имаше некролози.

И като се замислих, наистина си припомних смътно, че съм видял нещо. Но тогава вече от цял месец работех по петнайсет часа на ден, за да довърша новата си книга — автобиография на един футболист, — и светът извън кабинета ми беше пълна мъгла.

— И откъде-накъде един бивш премиер ще идентифицира трупа на някакъв си англичанин от Балам, паднал от ферибота за Мартас Винярд?

— Майкъл Макейра — заяви Рик с подчертания патос на човек, който е прелетял пет хиляди километра, за да изрече тази коронна реплика — му помагаше да си напише мемоарите.

И точно тук в онзи паралелен живот аз изразявам любезно съчувствие към престарялата мисис Макейра („какъв ужас да загуби дете на тази възраст“), сгъвам колосаната ленена салфетка, довършвам питието си, сбогувам се и излизам на мразовитата лондонска улица, а пред мен се разстила спокойно цялата ми скромна писателска кариера. Вместо това се извиних, отскочих до клубната тоалетна и огледах някаква скучна карикатура от „Пънч“, докато уринирах замислено.

— Осъзнаваш ли, че не разбирам нищо от политика? — попитах аз, когато се върнах.

— Гласувал си за него, нали?

— За Адам Ланг ли? Естествено. Всички гласуваха за него. Той не беше политик, а масова лудост.

— Е, там е цялата работа. Кой се интересува от политика? Така или иначе, на него му трябва автор в сянка, приятелю, а не поредният тъп политик. — Той се озърна. Железните правила в клуба забраняваха да се говори за бизнес — сериозен проблем за Рик, тъй като той никога не обсъждаше нещо друго. — Марти Райнхарт плати за тези мемоари десет милиона долара при две условия. Първо, до две години книгата да е на пазара. Второ, Ланг да избягва изцепките относно войната срещу тероризма. Доколкото съм чул, няма изгледи да изпълни и двете условия. Около Коледа работата закъса дотолкова, че Райнхарт му преотстъпи лятната си къща на острова, за да работи там на спокойствие заедно с Макейра. Сигурно Макейра не е издържал на натиска. Щатският съдебен лекар откри в кръвта му алкохол, който надхвърляше четири пъти допустимото за шофьори съдържание.

— Значи е било нещастен случай?

— Нещастен случай? Самоубийство? — Рик небрежно размаха ръка. — Знае ли някой? И какво значение има? Книгата го уби.

— Много обнадеждаващо — казах аз.

Докато Рик продължаваше в същия дух, аз зяпах чинията и си представях как бившият министър-председател свежда очи в моргата към студеното бяло лице на своя асистент — свежда очи към своята сянка, би могло да се каже. Какво е почувствал? Винаги задавам този въпрос на клиентите си. Във фазата на предварителните разговори ми се налага да го повтарям по сто пъти на ден. Какво почувствахте? Какво почувствахте? И най-често те не могат да отговорят, нали точно затова са принудени да ме наемат, за да напишат мемоарите си — към края на успешното ни сътрудничество аз знам за тях повече, отколкото те самите. Откровено казано, този процес ми допада — мимолетната свобода да се превърнеш в друг човек. Зловещо ли ви звучи? Ако да, нека добавя, че се изисква истинско майсторство. Аз не само извличам от хората житейските им истории, но и придавам на тези истории форма, често невидима дотогава; понякога им давам живот, какъвто не са подозирали, че притежават. И това ако не е изкуство!