Роберт Харрис: Сянката

— Благодаря за тревогата и обаждането — казах аз. — Всъщност съм мъртъв, но не се безпокой. — Целунах я по челото, хвърлих книгите на дивана и отидох в кухнята да си сипя уиски. — Цялото метро е блокирано. Наложи се да вървя пеш чак от „Ковънт Гардън“.

— Горкичкият — долетя гласът й до мен. — И си пазарувал.

Напълних чашата с вода от крана, изпих половината и долях с уиски догоре. Спомних си, че трябваше да запазя маса в ресторант. Когато се върнах в хола, Кейт вадеше от торбата книга след книга.

— Какво е това? — попита тя, вдигайки поглед към мен. — Ти не се интересуваш от политика. — После осъзна какво става, защото бе умна, по-умна от мен. Знаеше с какво си изкарвам хляба, знаеше, че имам среща с агента си и знаеше всичко за Макейра. — Само не казвай, че искат ти да му пишеш книгата. — Тя се разсмя. — Не говориш сериозно.

Опита се да го обърне на шега — изрече „Не говориш сериозно“ с американски акцент като онзи тенисист отпреди няколко години, — но усещах колко неприятно е изненадана. Тя мразеше Ланг; чувстваше се предадена лично от него. Някога членуваше в партията. И това бях забравил.

Тя продължи да гледа новините, но вече със скръстени ръце, което винаги е лош знак. Според информацията, течаща в долната част на екрана, излизаше, че жертвите са седем и бройката може да нарасне.

— Сигурно нищо няма да стане — казах аз и отпих още малко уиски.

— Но ако ти предложат, ще го направиш, така ли? — попита Кейт, без да обръща поглед към мен.

От отговор ме спаси съобщението на говорителя, че включват Ню Йорк на живо, за да чуем реакцията на бившия министър-председател, и на екрана изведнъж цъфна Адам Ланг, изправен зад катедра с надпис „Уолдорф-Астория“. Изглеждаше тъй, сякаш се готвеше да приветства гостите на благотворителен прием.

„Навярно вече всички сте чули трагичната новина от Лондон — започна той, — където силите на фанатизма и нетърпимостта отново…“

Нищо от приказките му през онази вечер не заслужава да бъде повторено. Беше почти пародия на онова, което може да каже един политик след терористична атака. И все пак човек би си помислил, че експлозията е изкормила собствените му жена и деца. Това бе дарбата му — да освежава и възвисява политическите клишета чрез силата на самото им изпълнение. Дори и Кейт млъкна за малко. Едва когато Ланг приключи и публиката, застаряваща и предимно женска, се изправи с ръкопляскане на крака, тя промърмори:

— За какво изобщо се е замъкнал в Ню Йорк?

— Може би да чете лекции?

— Защо не ги чете тук?

— Предполагам, защото тук никой не би му ги платил по сто хиляди долара едната.

Тя изключи звука на телевизора.

— Имало е времена — бавно изрече Кейт, — когато от кралете, водещи народа си на война, се е очаквало да рискуват живота си в битка. Нали знаеш, да ръководят чрез личен пример. Сега пътуват в бронирани коли с въоръжена охрана и трупат богатства на пет хиляди километра от нас, докато ние им сърбаме попарата. Просто не те разбирам — продължи тя, като за пръв път се обърна да ме погледне. — Толкова неща съм казвала за него през последните години — „военнопрестъпник“ и тъй нататък, — а ти седеше, кимаше и се съгласяваше. А сега ще му пишеш историята и ще му помагаш да забогатее още повече. Тия неща изобщо ли нямаха смисъл за теб?

— Чакай малко — казах аз. — Точно ти ли ще ме критикуваш? Нали от месеци се мъчиш да направиш интервю с него. Каква е разликата?

— Каква е разликата? Господи! — Тя възмутено вдигна изящните си бели ръце, които познавах тъй добре, с полусвити пръсти, сякаш не знаеше дали да удря с юмруци, или да драска. Сухожилията изпъкнаха под кожата. — Каква е разликата? Желаем да му поискаме отговорност, това е разликата! Да му зададем неудобните въпроси! За мъченията, бомбите и лъжите. Не да повтаряме: „Какво изпитахте?“ Господи! Защо ли изобщо си губя времето с теб, по дяволите?

Тя стана и отиде в спалнята да си вземе чантата, която винаги носеше, когато възнамеряваше да пренощува при мен. Чух я как шумно хвърля вътре червило, четка за зъби, дезодорант. Знаех, че ако вляза, мога да спася положението. Тя навярно очакваше нещо подобно, бяхме имали и по-лоши караници. Би се наложило да призная, че е права и че не ставам за тази работа, да потвърдя нейното морално и интелектуално превъзходство в сегашния и всички останали случаи. Дори не бях длъжен да го признавам устно. Една прегръдка би стигнала за отлагане на присъдата. Но истината бе, че в момента, изправен пред избора между една вечер с нейното самодоволно левичарско морализаторство и перспективата да работя с тъй наречения военнопрестъпник, предпочитах военнопрестьпника. Затова просто продължих да се взирам в телевизора.