Роберт Харрис - Сянката

По някое време Амелия стана и тръгна към мен. Бедрата й неволно се люшкаха изкусително в такт с поклащането на салона.

— Добре — каза тя, — готов е да си поговорите. Но не го претоварвай, става ли? Последните два дни бяха ужасни за него.

Да, и за мен, помислих си аз.

— Разбрано.

Взех чантата и се промъкнах покрай Амелия. Тя ме хвана за ръката.

— Не разполагаш с много време. Полетът е съвсем кратък. Всеки момент ще започнем да слизаме.

Наистина беше кратък. По-късно проверих. Само четиристотин и двайсет километра делят Ню Йорк от Мартас Винярд, а оптималната скорост на „Гълфстрийм G 450“ е 877 километра в час. Тези два факта обясняват защо записът на разговора ми с Ланг трае само единайсет минути. Навярно вече се спускахме, когато пристъпих към него.

Той седеше със затворени очи и още стискаше чашата в протегнатата си настрани ръка. Беше свалил сакото, вратовръзката и обувките и почти лежеше в креслото с разперени ръце и крака, сякаш някой го бе блъснал там. Отначало си помислих, че е заспал, но после осъзнах, че ме гледа втренчено с присвити очи. Той неопределено размаха чашата към отсрещната седалка.

— Здрасти, приятел. Заповядай. — Отвори очи, прозя се и закри устата си с длан. — Извинявай.

— Здравей, Адам.

Седнах. Държах чантата в скута си. Изрових отвътре бележника и диктофона. Нали това искаше Райкарт? Записи.

От нерви бях станал несръчен и ако Ланг само бе вдигнал вежди, веднага щях да прибера диктофона. Но той като че не забеляза. Навярно толкова пъти бе преживявал същия ритуал в края на официални пътувания — журналистите, доведени за няколко минути привилегирован разговор; илюзията за неформално общуване на чашка с министър-председателя. На записа ясно се чува изтощението в гласа му.

— Е — попита той, — как върви?

— Върви — казах аз. — Определено върви.

Когато слушам записа, гласът ми изглежда тьй изтънял от тревога, сякаш съм вдишал хелий.

— Откри ли нещо интересно?

В очите му зърнах странен блясък. Презрение? Насмешка? Усещах, че си играе с мен.

— Това-онова. Как беше във Вашингтон?

— Между нас казано, във Вашингтон беше страхотно. — С тихо шумолене той се надигна в креслото, събрал сили за едно последно изпълнение преди вечерното затваряне на театъра. — Навсякъде получих невероятна подкрепа — в Капитолия, разбира се, както навярно си видял, но също така от вицепрезидента и държавния секретар. Ще ми помогнат по всички възможни начини.

— И изводът е, че ще можеш да се установиш в Америка?

— О, да. Ако се стигне до най-лошото, със сигурност ще ми предложат политическо убежище. Може би дори някаква работа, стига да не е свързана със задгранични пътувания. Но няма да се стигне дотам. Ще ми осигурят нещо далеч по-ценно.

— Наистина ли?

Ланг кимна.

— Доказателства.

— Ясно.

Всъщност нямах представа за какво говори.

— Това нещо работи ли? — попита той.

На записа се чува оглушителен шум, когато повдигам диктофона.

— Да, мисля че работи. Нали не възразяваш?

Нов шум — оставям диктофона.

— Не, разбира се — каза Ланг. — Просто искам да проверя дали записваш, защото определено смятам, че това ще ни свърши работа. Важно е. Трябва да го запазим в тайна до излизането на мемоарите. Ще свърши истински чудеса при продажбата на откъси за пресата. Той се приведе напред, за да подчертае думите си. — Вашингтон се готви да осигури клетвени показания, че нито един британски служител не е пряко замесен в отвличането на онези четиримата от Пакистан.

— Наистина ли?

Наистина ли? Наистина ли? Повтарям го като папагал и днес болезнено присвивам очи, като чувам умилкването в гласа си. Раболепен придворен. Ласкател в сянка.

— И още как. Директорът на ЦРУ лично ще даде изявление пред съда в Хага, че е било изключително американска секретна операция, а ако не помогне, готов е да изправи пред камера служителите, които са ръководили мисията. — Ланг се облегна назад и отпи от брендито. — Това ще натрие носа на Райкарт. Как ще скърпи сега обвинение във военни престъпления?

— Но твоят меморандум до министерството на отбраната…

— Автентичен е — призна той и сви рамене. — Вярно, не мога да отрека, че съм предложил да използваме специалните части. И британското правителство не може да отрече, че те са били в Пешавар по време на операция „Буря“. Не можем да отречем също така, че нашите разузнавателни служби проследиха онези хора до точното място, където бяха арестувани. Но няма доказателство, че сме предали тези сведения на ЦРУ.