Роберт Харрис - Сянката

— Не той ми е грижата.

Замълчахме. След няколко минути пред нас изплува нощният хоризонт на Манхатън и очите ми автоматично потърсиха процепа в бляскавата фасада. Странно е как една липса може да се превърне в забележителност. Като черна дупка, помислих си аз, разкъсване на космоса. Можеше да засмуче всичко — градове, държави, закони; и със сигурност можеше да погълне мен. Дори и Райкарт изглеждаше потиснат от гледката.

— Затворете прозореца, ако обичате. Ще ме простудите.

Подчиних се. Франк бе включил тихичко радиото. Свиреха джаз.

— Ами колата? — сепнах се аз. — Още е на летище „Логан“.

— Можете да я приберете утре.

По радиото пуснаха някакъв блус. Помолих Франк да го изключи. Той не ми обърна внимание.

— Знам, Ланг смята, че е на лична основа — каза Райкарт, — но не е така. Добре де, има и такъв елемент, признавам. Кой обича да го унижават? Но ако продължаваме да разрешаваме изтезания, ако оценяваме победата просто по бройката вражески черепи, които сме донесли да украсим пещерите си, какво ще стане тогава с нас?

— Ще ви кажа какво ще стане — отвърнах яростно аз. — Ще пишем мемоари за десет милиона долара и ще живеем щастливо до края на дните си. — Отново откривах, че от страха се разгневявам. — Знаете, че е безсмислено, нали? В крайна сметка той просто ще се пенсионира тук като служител на ЦРУ и ще ви каже да вървите на майната си с тъпите си военни престъпления.

— Може би. Но в древността са смятали изгнанието за по-страшно наказание от смъртта, а Ланг ще бъде изгнаник, и то какъв. Няма да може да стъпи никъде по света, дори и в шепата скапани държавици, които не признават Международния наказателен съд, защото винаги има риск самолетът да кацне някъде аварийно или за зареждане. А ние ще чакаме. И тогава ще го хванем.

Озърнах се към Райкарт. Той гледаше право напред и леко кимаше.

— Или пък политиката може да се промени някой ден — продължи той — и да започне обществена кампания за предаването му на правосъдието. Чудя се дали му е минавало през ум. Животът му ще се превърне в ад.

— Още малко, и ще почна да го съжалявам.

Райкарт ме погледна рязко.

— Очаровал ви е, нали? Чар! Английската болест.

— Има и по-лоши недъзи.

Прекосихме моста „Трайбъроу“. Тропането на гумите по връзките между бетонните секции напомняше ускорен пулс.

— Чувствам се като в карета — казах аз.

Пътуването към центъра отне доста време. При всяко спиране сред потока коли на Парк Авеню ми се искаше да отворя вратата и да побягна. Лошото беше, че много добре си представях първата част — хуквам между спрелите автомобили и изчезвам по някоя от пресечките, — но след това всичко тънеше в мъгла. Къде да отида? Как да платя за хотел, след като собствената ми кредитна карта, а вероятно и фалшивата, която използвах по-рано, бяха известни на преследвачите. Неохотно стигнах до извода, че както и да оглеждам положението, за мен ще е по-безопасно да бъда с Райкарт. Той поне знаеше как да оцелява сред непознатия свят, в който се бях озовал.

— Ако толкова се тревожите, можем да си уговорим сигнал за безопасност — каза Райкарт. — Можете да ми звъните по телефона, който ви даде Франк, да речем, десет минути след всеки кръгъл час. Дори не е задължително да говорим. Просто изчакайте два-три сигнала.

— Какво ще стане, ако не се обадя?

— При първия пропуск няма да предприема нищо. Ако пропуснете втори път, ще се обадя да кажа на Ланг, че носи лична отговорност за вашата безопасност.

— Защо ли това не ме успокоява?

Вече наближавахме. Виждах от другата страна на пътя пред нас огромно американско знаме, осветено с прожектори, а до него, край входа на „Уолдорф-Астория“, британския флаг. Зоната пред хотела беше заградена с бетонни блокове. Преброих шестима моторизирани полицаи, четири патрулни коли, две големи черни лимузини, малка тълпа фотографи и по-голяма тълпа любопитни зяпачи. От гледката сърцето ми заподскача. Дъхът ми спря.

Райкарт стисна ръката ми.

— Кураж, приятелю. Той вече загуби една сянка при подозрителни обстоятелства. Едва ли може да си го позволи втори път.

— Но всичко това не може да е заради него, нали? — изрекох смаяно аз. — Все едно още е министър-председател.

— Изглежда, че аз само съм го направил още по-знаменит — призна Райкарт. — Би трябвало да ми благодарите. Добре, успех. По-късно пак ще говорим. Спри тук, Франк.

Той вдигна яката си, отпусна се на седалката и в тази предпазна мярка имаше колкото патос, толкова и абсурд. Горкият Райкарт — едва ли един нюйоркчанин на десет хиляди би го познал. Франк спря за момент да сляза на ъгъла на Източна петдесета улица, после сръчно се вмъкна в движението и последното, което видях от Райкарт, бе дългата му сребриста коса, бавно чезнеща в манхатънската вечер.