Роберт Харрис - Сянката

— Исках да се видя с Джон Мадокс.

— Ясно. Как е той?

— Добре. Слушай, трябва да затварям.

Райкарт движеше пръста пред гърлото си все по-настоятелно.

— Тия два дни минаха чудесно — продължаваше Ланг, сякаш не ме беше чул. — Американците са фантастични. Знаеш ли, едва когато изпаднеш в беда, откриваш кои са истинските ти приятели.

Дали си въобразявах, или наистина натърти на последните думи?

— Чудесно. Идвам колкото се може по-бързо, Адам.

Затворих. Ръката ми трепереше.

— Браво — каза Райкарт. Стана и взе палтото си от леглото. — Имаме около десет минути, за да се измъкнем оттук. Събирайте си багажа.

Механично се заех със снимките. Прибрах ги в куфара и го закопчах, а Райкарт мина в тоалетната и го чух да пикае.

— Как ви се стори той? — подвикна Райкарт.

— Весел.

Той пусна водата и излезе, закопчавайки панталона си.

— Е, ще трябва да му развалим настроението, нали?

На слизане към фоайето асансьорът беше претъпкан с привърженици на Църквата на последния ден или някакви други досадници. Спираше на всеки етаж. Райкарт ставаше все по-нервен.

— Не бива да ни виждат заедно — прошепна той, докато излизахме на партера. — Движете се по-бавно. Ще ви чакаме на паркинга.

Ускори крачка и ме изпревари. Франк вече беше на крак — вероятно подслушваше и знаеше намеренията ни — и двамата се отдалечиха, без да разменят нито дума: чистичкият изискан Райкарт и неговият мълчалив мургав наемник. Ама че двойка, помислих си аз. Клекнах и се престорих, че си завързвам обувката, после бавно прекосих фоайето с приведена глава, като заобикалях отдалеч групите бъбрещи гости. Сега в цялата ситуация имаше нещо тъй нелепо, че когато стигнах до навалицата пред вратата, неволно се усмихнах. Всичко бе като в евтин фарс, всяка нова сцена все по-невероятна от предишната, ала ако се вгледаш — произтичаща логично от нея. Да, просто фарс! Чаках ред да изляза и точно тогава видях Емет, или поне ми се стори, че го видях, и изведнъж престанах да се усмихвам.

Хотелът имаше от онези големи въртящи се врати със секции, които побират наведнъж по пет-шест души и всички са принудени да влачат крака като каторжници с обща верига, за да не паднат един върху друг. За щастие бях по средата на излизащата група и навярно затова Емет не ме видя. Заедно с него в отсрещната секция имаше още двама и всичките заедно натискаха стъклото пред себе си, сякаш отчаяно бързаха да влязат.

Изскочих навън в нощта, залитнах и едва не се препънах в стремежа си да избягам. Куфарът ми се килна на една страна и аз го задърпах като непослушно куче. Между паркинга и хотела имаше цветни лехи, но вместо да ги заобиколя, тръгнах направо през тях. Отсреща светнаха фарове и потеглиха право към мен. В последния момент шофьорът рязко свърна и задната врата се отвори широко.

— Качвайте се — каза Райкарт.

Франк подкара с такава скорост, че паднах на седалката и вратата се затръшна зад мен.

— Току-що видях Емет — казах аз.

Райкарт и шофьорът се спогледаха в огледалото.

— Сигурен ли сте?

— Не.

— Той видя ли ви?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Стисках куфара. Той се беше превърнал в мой спасителен пояс. Профучахме по отклонението за магистралата и навлязохме в натовареното движение към Манхатън.

— Може да са ни проследили от „Ла Гуардия“ — каза Франк.

— А защо се забавиха толкова? — попита Райкарт.

— Може би са чакали Емет да пристигне от Бостън за разпознаването.

До този момент не приемах твърде сериозно любителските конспирации на Райкарт, но сега усетих как ме обзема паника.

— Слушайте — казах аз, — не смятам, че е добра идея точно сега да отивам при Ланг. Ако приемем, че онзи беше Емет, Ланг със сигурност е предупреден какво върша. Ще знае, че съм пътувал до Бостън да покажа фотографиите на Емет.

— Е? И какво смятате, че ще направи? — попита Райкарт. — Ще ви удави във ваната си в „Уолдорф-Астория“?

— Да, бе — подметна Франк. Раменете му весело трепнаха. — Само това оставаше.

Призляваше ми и въпреки мразовитата нощ свалих страничното стъкло. Вятърът долиташе на пориви откъм реката, носейки заедно със студа противния промишлен мирис на авиационно гориво. Когато си мисля за него, все още го усещам в гърлото си и за мен това винаги ще е вкусът на страха.

— Не трябва ли да измислим някаква версия? — попитах аз. — Какво да кажа на Ланг?

— Не сте направили нищо лошо — каза Райкарт. — Просто продължавате работата на предшественика си. Опитвате се да проучите студентските му години. Не се дръжте като виновен. Ланг не може да знае със сигурност, че действате против него.