Роберт Харрис - Сянката

— Какво?

— Името му е Пол Емет. — Думите изведнъж заваляха една след друга. Изпитвах отчаяна потребност да смъкна товара, да го споделя, да накарам още някого да се помъчи да го осмисли. — По-късно станал професор в Харвард. След това се заел с някакъв институт „Аркадия“. Чували ли сте за него?

— Да, чувал съм, разбира се, че съм чувал, и винаги съм стоял настрани от него, точно защото винаги ми се е струвало, че направо вони на ЦРУ.

— Но правдоподобно ли е? — попитах аз. — Не знам как стават тия неща. Ако някой постъпи в ЦРУ, нима ще го пратят веднага на специализация в чужда страна?

— Бих казал, че дори е твърде правдоподобно. Какво по-добро прикритие? И има ли по-подходящ университет за откриване на най-блестящите бъдещи умове? — Райкарт протегна ръка. — Покажете ми пак снимката. Кой е Емет?

— Може всичко да се окаже пълна глупост — предупредих го аз, посочвайки Емет. — Нямам доказателства. Просто открих името му в един от онези параноични уебсайтове. Пишеше, че влязъл в ЦРУ след като напуснал Йейл, което трябва да е било около три години преди снимката.

— О, напълно вярвам в това — каза Райкарт, като се взираше напрегнато в младия Емет. — И след като вече го споменахте, струва ми се, че май съм чувал подобни слухове. Всъщност международните конференции по цял свят гъмжат от подобни типове. Наричам ги „военно-промишлено-академичният комплекс“. — Той се усмихна на собственото си остроумие, после отново стана сериозен. — Подозрителното е, че са се познавали с Ланг.

— Не — казах аз, — истински подозрителното е, че броени часове, след като издирил Емет в дома му близо до Бостън, Макейра бил изхвърлен мъртъв на плажа на Мартас Винярд.

Разказах му всичките си разкрития. Разказах му за теченията, за фенерчетата на плажа край Ламбъртс Коув и за странно проведеното полицейско следствие. Разказах му за жестокото скарване на Макейра с Ланг в навечерието на смъртта му, за нежеланието на Ланг да обсъжда студентските си години и за опита му да скрие факта, че е навлязъл в политиката веднага след което е напуснал Кеймбридж, а не две години по-късно. Описах как Макейра с типичното си упорито усърдие е открил всичко, трупайки подробност след подробност, за да унищожи в крайна сметка разказите на Ланг за ранните му години. Навярно това е имал предвид, заявявайки, че отговорът е в началото на автобиографията. Разказах му за сателитната навигационна система във форда и как тя ме бе отвела до прага на Емет, и колко странно се бе държал професорът.

И, разбира се, колкото повече говорех, толкова по-развълнуван изглеждаше Райкарт. Навярно се чувстваше като дете на Коледа.

— Само да предположим — заговори той, крачейки отново напред-назад, — че именно Емет пръв е подсказал на Ланг да си потърси кариера в политиката. Няма какво да се лъжем. Все някой трябва да е пуснал подобна мисъл в красивата му главичка. Аз членувах в младежката секция на партията още от четиринайсетгодишен. През коя година е постъпил Ланг?

— Хиляда деветстотин седемдесет и пета.

— Седемдесет и пета! Виждате ли, всичко е абсолютно логично. Помните ли какво беше в Англия през седемдесет и пета? Службите за сигурност бяха излезли извън контрол и шпионираха министър-председателя. Генерали в оставка създаваха частни армии. Икономиката се сгромолясваше. Стачки, бунтове. Не би било изненадващо, ако от ЦРУ са решили да вербуват няколко умни младежи и да ги подтикнат към кариера на важни места — обществени постове, медии, политика. В края на краищата вършат го навсякъде.

— Но не и в Англия — възразих аз. — Ние сме съюзници.

Райкарт ме изгледа с презрение.

— По онова време ЦРУ шпионираше американски студенти. Наистина ли смятате, че биха се посвенили да шпионират нашите? Разбира се, че водеха активна дейност в Англия. И все още водят. В Лондон имат резидент и централа с огромен персонал. Мога още сега да ви посоча половин дузина членове на парламента, които поддържат редовни контакти с ЦРУ. Дори… — Той спря да крачи и щракна с пръсти. — Това е идея! — Завъртя се да ме погледне. — Говори ли ви нещо името Редж Гифън?

— Смътно.

— Редж Гифън — сър Реджиналд Гифън, по-късно лорд Гифън, а днес, слава богу, покойният Гифън — тъй често изнасяше пред Камарата на общините безкрайни речи в подкрепа на американците, че го наричахме „депутатът от Мичиган“. Той обяви, че се оттегля от парламента в първата седмица на предизборната кампания през осемдесет и трета, и всички се изненадаха освен един много предприемчив, млад и фотогеничен партиен член, който по някаква странна случайност се беше заселил в неговия район само преди шест месеца.