Роберт Харрис - Сянката

— Така ли?

— О, изцяло. Агенцията за национална сигурност следи всяка излъчена дума в западното полукълбо. Всяка изречена по телефона сричка, всяко съобщение по интернет, всяка операция с кредитна карта — всичко се регистрира и съхранява. Единственият проблем е преглеждането на информацията. В ООН ни учеха, че най-лесният начин за заобикаляне на подслушването е да използваме по няколко мобилни телефона, да не споменаваме нищо конкретно и да променяме номера си колкото се може по-често — така поне сме с една крачка пред тях. Затова казах на Майк да млъкне веднага. После му дадох един чисто нов номер, който не бях използвал преди, и го помолих да ми позвъни незабавно.

— А — казах аз. — Разбирам. — И наистина разбирах. Виждах идеално как се е случило. Макейра притиска телефона между рамото и ухото си, посяга към евтиния син флумастер. — Трябва да е надраскал номера върху гърба на снимката, която е държал в момента.

— И после ми се обади — каза Райкарт. Бе спрял да крачи и гледаше отражението си в огледалото над скрина. Вдигна длани и приглади косата си зад ушите. — Господи, съвсем съм се сринал. Вижте ме. Докато бях в правителството, никога не ми се е случвало, макар че работех по осемнайсет часа на ден. Знаете ли, хората дълбоко грешат. Не властта изтощава, а нейната загуба.

— Какво каза той, след като позвъни? Макейра имам предвид.

— Още като го чух, най-напред ми направи впечатление, че не е същият. Попитахте ме какъв е бил. Костелив орех беше и, разбира се, точно затова го харесваше Адам. Знаеше, че винаги може да разчита на Майк за мръсната работа. Беше рязък, делови. Едва ли не брутален, особено по телефона. В моя кабинет го наричаха „Макенщайн“: „Макенщайн преди малко ви потърси по телефона, господин министър…“ Но през онзи ден, спомням си, гласът му беше глух, напълно безизразен. Стори ми се съсипан. Каза, че току-що се бил върнал от цяла година ровене из кеймбриджките архиви. Работел по мемоарите на Ланг, преглеждал целия ни период в правителството и все повече се разочаровал. Каза, че там намерил меморандума за операция „Буря“. Но истинската причина да се обади била, че тя представлявала само върха на айсберга. Току-що открил нещо далеч по-важно — нещо, което обяснявало всичките ни провали, докато бяхме на власт.

Аз затаих дъх.

— И какво беше то?

Райкарт се разсмя.

— Колкото и да е странно, аз зададох същия въпрос, но той не пожела да ми отговори по телефона. Каза, че иска да се срещнем и да го обсъдим на четири очи — толкова важно било. Сподели само, че отговорът можел да се открие в автобиографията на Ланг, ако някой си направел труда да провери — всичко било там, в първото изречение.

— Това ли бяха точните му думи?

— Горе-долу. Водех си записки, докато говореше. И така свърши всичко. Той обеща да ми позвъни след ден-два, за да си уговорим среща. Но повече не го чух, а след седмица пресата съобщи, че е мъртъв. Никой не ме потърси по онзи телефон, защото никой друг не знаеше номера. Представяте си защо бях толкова развълнуван, когато го чух да звъни отново. И ето ни тук. — Той размаха ръка към стаята. — Идеалното място за забавление в четвъртък вечер. А сега смятам, че трябва да ми разкажете точно какво става, по дяволите.

— Ще ви разкажа. Само още един въпрос. Защо не казахте на полицията?

— Шегувате се, нали? Дискусиите в Хага бяха навлезли в най-деликатната си фаза. Ако кажех на полицаите, че Макейра се е свързал с мен, естествено, щяха да попитат защо. После всичко непременно щеше да стигне до Ланг и той би могъл да нанесе някакъв превантивен удар срещу делото за военни престъпления. Все още е страхотен майстор на интригата, ще знаете. Онова негово изявление против мен от онзи ден: „Международната борба срещу терора е твърде важна, за да бъде използвана за дребнаво лично отмъщение.“ Еха! — Той потръпна от възхищение. — Жестоко.

Смутено се размърдах на стола, но Райкарт не забеляза. Отново се оглеждаше в огледалото.

— Освен това — добави той, като вирна брадичка — смятах за окончателно установено, че Майк се е самоубил от пиянство или депресия, а може би и от двете. Можех само да потвърдя онова, което вече знаеха. Когато ми позвъни, определено беше в ужасно състояние.

— И мога да ви кажа защо — казах аз. — Точно тогава е открил, че един от мъжете до Ланг на снимката в Кеймбридж — снимката, която държал в ръка, докато разговарял с вас — е бил служител на ЦРУ.

Райкарт застина както разглеждаше профила си. Челото му се сбръчка. После безкрайно бавно извърна лице към мен.