Роберт Харрис - Сянката

— Не се шегувайте, приятелю — каза Райкарт. — От годините си във Външно министерство знам как се вършат тия неща. Контакт се осигурява лесно. Първо, Емет редовно идваше в Лондон заради „Аркадия“. Идеално прикритие. Всъщност не бих се учудил, ако излезе, че целият институт е бил създаден като част от тайна операция за контролирането на Ланг. По време съвпада напълно. Може да са използвали подставени лица.

— Но все пак няма доказателства — повторих аз — и никога няма да има, освен ако Ланг или Емет не си признае или ако ЦРУ не отвори архивите си.

— Значи просто ще трябва да намерите доказателства — изрече безизразно Райкарт.

— Какво?

Безсилно се отпуснах в креслото и челюстта ми провисна.

— Намирате се в идеална позиция — продължи Райкарт. — Той ви вярва. Позволява да питате каквото си искате. Дори ви разрешава да записвате отговорите. Можете да го подведете. Ще трябва да измислим поредица от въпроси, които постепенно водят към капана, а накрая да го изненадате с обвинението и да видим как ще реагира. Ще отрече, но това няма значение. Самият факт, че излагате уликите пред него, ще им придаде достоверност.

— Не, няма. Записите са негова собственост.

— Напротив. Записите могат да бъдат изискани с нареждане на Международния наказателен съд като доказателство за пряко съучастие с програмата за екстрадиране на ЦРУ.

— А ако не направя записи?

— В такъв случай ще препоръчам на прокурорката да призове вас.

— А — казах лукаво аз. — Ами ако отрека цялата история?

— Тогава ще й дам това. — Райкарт разгърна сакото си и показа малък микрофон, защипан за ризата, чийто кабел изчезваше във вътрешния му джоб. — Долу във фоайето Франк записва всяка дума, нали, Франк? О, стига де! Не ме гледайте толкова смаяно. Какво очаквахте? Да дойда на среща с непознат, който работи за Ланг, без да взема предпазни мерки? Само че вече не работите за Ланг. — Той се усмихна отново, разкривайки пак два реда зъби, по-блестящо бели от тези, които природата е създала. — Работите за мен.

Авторите не желаят сътрудникът в сянка да спори с тях, а да изслуша онова, което имат за казване, и да разбере защо са извършили едно или друго.

„Писане в сянка“

След няколко секунди от устата ми се изсипа порой ругатни. Ругаех Райкарт и собствената си глупост, ругаех Франк и онзи неизвестен, който някога щеше да преписва думите ми на хартия. Ругаех прокурора, съда, съдиите, медиите. И бих продължил още дълго, ако телефонът ми не бе иззвънял — не полученият от Райкарт, а онзи, който носех от Лондон. Излишно е да се казва, че бях забравил да го изключа.

— Не отговаряйте — предупреди ме Райкарт. — Това ще ги доведе право при нас.

Погледнах входящия номер.

— Обажда се Амелия Блай. Може да е нещо важно.

— Амелия Блай — повтори Райкарт; в гласа му се смесваха страхопочитание и сладострастие. — Отдавна не съм я виждал. — Той се поколеба. Явно изгаряше от желание да узнае защо тя ми звъни. — Ако ви следят, ще могат да установят мястото с точност до сто метpa, а хотелът е единствената сграда, където можете да бъдете.

Телефонът продължаваше да вибрира в протегнатата ми длан.

— Вървете по дяволите — казах аз. — Не приемам заповеди от вас.

Натиснах зеления бутон и изрекох:

— Здравей, Амелия.

— Добър вечер — отвърна тя с безупречен глас, чист като одежда на монахиня. — Адам иска да те чуе.

Беззвучно изрекох към Райкарт „Адам Ланг“ и му махнах с ръка да мълчи. След миг в ухото ми се раздаде познатият сърдечен глас:

— Току-що разговарях с Рут. Каза, че си в Ню Йорк.

— Точно така.

— Аз също. Къде си?

— Нямам представа точно къде, Адам. — Направих към Райкарт безпомощен жест. — Още не съм се настанил никъде.

— Ние сме в „Уолдорф-Астория“ — каза Ланг. — Защо не дойдеш при нас?

— Един момент, Адам.

Натиснах бутона за изключване на звука.

— Скапан идиот — изруга ме Райкарт.

— Той иска да се срещнем в „Уолдорф-Астория“.

Райкарт си пое дълбоко дъх и се замисли над ситуацията.

— Трябва да идете — каза накрая.

— Ами ако е капан?

— Има такъв риск, но би изглеждало странно, ако не отидете. Той ще заподозре нещо. Съгласете се бързо и затворете.

Отново натиснах бутона.

— Здрасти, Адам. — Мъчех се да прогоня напрежението от гласа си. — Чудесно. Идвам веднага.

Райкарт прокара пръст през гърлото си.

— Всъщност какво те води в Ню Йорк? — попита Ланг. — Мислех, че с толкова работа няма да мръднеш от къщата.