Роберт Харрис - Сянката

Бях сам.

Прекосих широката улица, изпъстрена с жълти таксита, и минах покрай тълпите и полицаите. Никой не ме спря — виждайки куфара, вероятно ме смятаха за поредния гост на хотела. Минах през вратите в стил „Арт деко“, изкачих се по величественото мраморно стълбище и попаднах сред вавилонското великолепие на фоайето. При други обстоятелства бих се свързал по мобилния телефон с Амелия, но вече бях усвоил урока. Отидох при един от портиерите до рецепцията и го помолих да позвъни в нейната стая.

Тя не отговори.

Човекът се навъси и остави слушалката. Тъкмо се канеше да провери в компютъра, когато над Парк Авеню отекна мощен пукот. Неколцина току-що пристигнали гости приклекнаха, но побързаха да се изправят сконфузено, когато последваха още няколко трясъка на форсирани мотоциклетни двигатели. Откъм вътрешността на хотела през необятното златно фоайе се зададоха във формация „клин“ група охранители от американските и английските тайни служби. Ланг крачеше между тях с обичайната си пъргава, енергична походка. Зад него идваха Амелия и двете секретарки. Амелия говореше по телефона. Тръгнах към групата. Ланг мина край мен, гледайки право напред, което не беше типично за него. Обикновено обичаше да контактува с хората, да им хвърля усмивка, която ще запомнят завинаги. Докато той слизаше по стъпалата, Амелия ме забеляза. По изключение изглеждаше зачервена и дори няколко руси косъма от прическата й не си бяха на мястото.

— Тъкмо опитвах да се свържа с теб — каза в движение тя, без да забави крачка, и добави през рамо: — Плановете се променят. Летим обратно за Мартас Винярд.

— Сега? — Изтичах след нея. — Не е ли малко късно?

— Адам настоява. Успях да уредя самолет.

— Но защо точно сега?

— Нямам представа. Нещо се е случило. Питай него.

Ланг вече бе слязъл долу и наближаваше парадния вход. Охранителите отвориха двете врати и широките му рамене изведнъж се очертаха на фона на ярката електрическа светлина. Виковете на репортерите, канонадата на фотосветкавиците, грохотът на мотоциклетите — всичко това приличаше на отворена порта към ада.

— А аз какво да правя? — попитах.

— Качи се във втората кола. Адам ще иска да си поговорите в самолета. — Тя забеляза тревожното ми изражение. — Много си странен. Станало ли е нещо?

Какво да правя сега, запитах се аз. Да припадна? Да се оправдая с неотложна среща? Имах чувството, че съм стъпил върху подвижна лента и няма как да избягам.

— Всичко става толкова бързо — промърморих безсилно аз.

— Това не е нищо. Да ни беше видял през премиерските му години.

Излязохме сред хаоса от светлина и шум и сякаш всички противоречия, трупат от войната срещу терора, година след година, изведнъж се съсредоточиха върху един-единствен човек и го обляха с ослепително сияние. Вратата на лимузината беше отворена. Ланг спря да помаха на тълпата зад полицейския кордон, после се вмъкна вътре. Амелия хвана ръката ми и ме избута към втората кола.

— Качвай се! — викна тя. Мотоциклетите вече потегляха. — Не забравяй, останеш ли, не можем да спрем.

Тя се вмъкна до Ланг, а аз, без да разсъждавам, се настаних във втората лимузина при секретарките. Те весело се изместиха настрани. Един агент от тайните служби седна отпред до шофьора, после потеглихме. До нас пърпоренето на един от мотоциклетите отекваше като весела свирка на малък влекач, придружаващ огромен презокеански лайнер към открито море.

При други обстоятелства бих се радвал на пътуването: можех спокойно да изпъна крака; мотоциклетите се носеха покрай нас, за да спират движението; през затъмненото стъкло виждах как минувачите извръщат към нас бледи лица; сирените виеха; в нощта ярко проблясваха полицейските лампи. Бих се радвал на бързината, на силата. Сещам се само за две категории човешки същества, превозвани тъй драматично и демонстративно — световни лидери и заловени терористи.

Тайно опипвах в джоба си новия телефон. Трябваше ли да предупредя Райкарт какво става? Реших да се въздържа. Не исках да му звъня пред свидетели. Бих се чувствал твърде неудобно, вината ми щеше да е очевидна. Предателството се нуждае от уединение. Оставих се на волята на събитията.

Прелетяхме по надлеза на Петдесет и девета улица като богове. Алис и Люси се заливаха от смях от вълнение, а когато след няколко минути стигнахме до „Ла Гуардия“, минахме покрай терминала през една отворена желязна врата и излязохме право на пистата, където зареждаха голям частен реактивен самолет. Беше самолетът на „Халингтън“, тъмносин, с корпоративна емблема на високата опашка — земята, обкръжена с обръч, почти като в рекламата на „Колгейт“. Предната лимузина зави, спря и Ланг излезе пръв. Промуши се през рамката на преносим металодетектор и без да поглежда назад, се изкачи по стълбичката на самолета. Един охранител изтича след него.