Роберт Харрис - Сянката

Човекът дъвчеше дъвка. Кимна към куфара ми.

— Само този багаж имате.

Не беше въпрос, а твърдение, но не давах пет пари за това. Никога през живота си не се бях радвал толкова да чуя нюйоркски акцент. Той се завъртя и аз го последвах през залата към вечерната суматоха навън: викове, подсвирквания, трясък на затръшнати врати, боричкане за таксита, полицейски сирени в далечината.

Човекът докара колата си, свали страничното стъкло и ми махна да се качвам по-бързо. Докато се мъчех да пъхна куфара на задната седалка, той гледаше право напред, с ръце върху волана, давайки да разбера, че няма желание за разговор. Не че имахме време за приказки. Едва излезли от района на аерогарата, спряхме пред голям хотел и конгресен център със стъклена фасада над магистралата „Гранд Сентрал“. Непознатият тихо изпъшка, докато извърташе масивното си тяло върху седалката, за да ме заговори. Тежкият мирис на потта му изпълваше купето и докато гледах през ситния дъжд зловещата анонимна сграда зад него, аз се запитах с първичен ужас: какво правя, за бога?

— Ако ви се наложи да телефонирате, използвайте този — каза той и ми подаде нов телефон, още в найлоновата опаковка. — Вътре има симкарта, заредена с двайсетдоларов ваучер. Не ползвайте стария си телефон. Най-без-опасно е да го изключите. Платете стаята предварително, в брой. Имате ли достатъчно? Ще струва около три-ста долара.

Кимнах.

— Отсядате за една нощ. Имате резервация. — Той измъкна от задния си джоб дебел портфейл. — Ето картата, която ще ползвате за гаранция на допълнителните разноски. На нея е името, с което ще се регистрирате. Посочете британски адрес, но не своя. Ако изобщо има допълнителни разноски, платете ги в брой. Това е телефонният номер, който ще ползвате за бъдещи контакти.

— Явно сте бивш полицай — казах аз.

Взех кредитната карта и листчето, на което с детински почерк беше изписан телефонен номер. Хартията и пластмасата още пазеха топлината на тялото му.

— Не ползвайте интернет. Не разговаряйте с непознати. И най-вече избягвайте жени, които се опитват да привлекат вниманието ви.

— Говорите като майка ми.

Лицето му не трепна. Поседяхме още няколко секунди.

— Е — каза нетърпеливо той и размаха месестата си ръка. — Това беше.

Щом минах през въртящата се врата и попаднах във фоайето, погледнах името върху картата. Клайв Диксън. Току-що бе свършила някаква голяма конференция. Тълпи делегати с черни костюми и яркожълти значки на реверите се носеха като ято гарвани из обширното пространство от бял мрамор, разговаряйки оживено помежду си. Изглеждаха енергични, целенасочени, мотивирани, току-що насърчени да постигнат своите лични и служебни цели. От тавана на трийсетина метра над главите им огромни стъклени глобуси хвърляха ярко сияние по хромираните стени. Вече не бях просто нагазил в дълбоки води. Дори и бряг не се виждаше.

— Мисля, че имам резервация — казах на служителя на рецепцията. — На името на Диксън.

Лично аз не бих си избрал такъв псевдоним. Каквото и да представлява един Диксън, не се виждам като такъв. Но администраторът не обърна внимание на смущението ми. Интересуваше го само, че съм вписан в компютъра и имам валидна кредитна карта. Цената за нощувка беше 275 долара. Попълних адресната карта и комбинирах фалшивия адрес от номера на малката къща на Кейт в Шепърдс Буш и лондонската улица, където беше клубът на Рик. Когато казах, че искам да платя в брой, служителят пое банкнотите с два пръста, сякаш не бе виждал по-странно нещо в живота си. Пари в брой? Едва ли щеше да се озадачи повече, ако бях вързал за рецепцията муле и бях настоял да платя с животински кожи и дървени фигурки, които съм дялал цяла зима.

Отклоних предложението да ми помогнат за куфара, качих се с асансьора до шестия етаж и пъхнах електронната карта в процепа на вратата. Стаята беше в бежови тонове, меко осветена от включените настолни лампи, а зад прозорците се разкриваше гледка през магистралата към летище „Ла Гуардия“ и бездънната чернота на Ист Ривър. От телевизора звучеше мелодията „Ще превзема Манхатън“, а на екрана беше изписано: „Добре дошли в Ню Йорк, мистър Диксън“. Изключих го и отворих минибара. Дори не си направих труда да търся чаша. Развинтих капачката и отпих направо от миниатюрното шишенце.

Трябва да бяха минали двайсетина минути и вече довършвах второто питие, когато новият ми телефон изведнъж светна в синьо и издаде зловещо електронно бръмчене. Обърнах гръб на прозореца и отидох да отговоря.