Роберт Харрис - Сянката

ЦРУв академичните кръгове Централното разузнавателно управление вече използва стотици американски учени… Пол Емет… www.spooks-on-campus.org/Church/listKI897a/htmlIlk

Уебстраницата беше озаглавена „За кого си мислеше Франк???“ и започваше с цитат от доклада на комисията на сенатор Франк Чърч за ЦРУ, публикуван през 1976 г.:

Централното разузнавателно управление вече използва стотици американски учени (в това число администратори, членове на академични ръководства и аспиранти, участващи в преподаването), които не само генерират идеи и понякога осигуряват контакти за разузнавателни цели, но също така пишат книги и други материали за пропаганда в чужбина. Извън всичко това няколко десетки от тях се използват без тяхно знание за дребни оперативни задачи.

По-долу следваше списък в азбучен ред с двайсетина имена, между тях и това на Емет, и когато щракнах върху него, сякаш земята изчезна изпод краката ми.

Яростният противник на ЦРУ Франк Молинари съобщава, че през 1969 или 1970 г. студентът от Йейл Пол Емет е постъпил в Управлението, където бил назначен в отдел „Външни ресурси“ на дирекция „Оперативна дейност“. (Източник: „Вътре в Управлението“, Амстердам, 1977 г.)

— О, не — тихо прошепнах аз. — Не, не. Не може да бъде.

Навярно бях гледал екрана повече от минута, когато внезапен трясък на строшени съдове ме изтръгна от унеса. Озърнах се и видях, че едно от играещите под масата деца я е преобърнало. Докато сервитьорката тичаше натам с лопатка и четка, а бавачките (или майките) се караха децата, забелязах, че двамата късо подстригани мъже до бара не обръщат внимание на малката драма. Гледаха втренчено мен. Единият държеше до ухото си мобилен телефон.

Съвсем спокойно — във всеки случай се надявах да изглеждам по-спокоен, отколкото се чувствах — изключих компютъра и се престорих, че отпивам последна глътка кафе. Докато работех, то бе изстинало и сега го усетих върху устните си ледено и горчиво. После взех куфара и оставих на масата банкнота от двайсет долара. Вече си мислех, че ако нещо ме сполети, изтормозената сервитьорка със сигурност ще си спомни самотния англичанин, който е седял на най-вътрешната маса и е оставил абсурдно голям бакшиш. Нямам представа с какво би ми помогнало това, но тогава идеята ми се стори добра. Постарах се да не гледам към двамата късо подстригани мъже, докато минавах край тях.

Вън, на улицата, в сивия зимен ден, след като се бях отдалечил от зеления навес над витрината на кафенето и по улицата край мен бавно пъплеха автомобили („Дете в колата — моля, шофирайте внимателно“), а по тротоара крачеха застаряващи минувачи с кожени шапки и ръкавици, за момент бе възможно да си представя, че през изминалия час съм си играл на някаква измислена виртуална игра. Но после вратата на кафенето зад мен се отвори и късо подстриганите младежи излязоха. С бърза крачка се отправих към форда и щом седнах зад волана, заключих вратата. Когато се озърнах към огледалата, не видях и следа от двамата.

Дълго седях така. Бездействието ми внушаваше чувство за безопасност. Фантазирах си, че ако остана по-дълго, може някак да се разтворя в спокойния богаташки живот на Белмонт. Можех да изляза и да върша каквото отиваха да вършат всички тези пенсионери — например да поиграят бридж, да гледат следобедната прожекция или да почетат вестници в градската библиотека и да клатят глави при мисълта доколко всичко е тръгнало на поразия, откакто светът попадна в ръцете на нашето некадърно и изнежено поколение. Гледах как жени с нови прически излизат от фризьорския салон и леко опипват косите си. Младите влюбени, които се държаха за ръце в кафенето, сега оглеждаха пръстени на витрината на бижутерския магазин.

А аз? Жегна ме чувство на самосъжаление. Бях безнадеждно откъснат от този нормален живот, затворен в стъклено кълбо.

Отново извадих снимките и ги разрових, докато открих онази с Ланг и Емет на сцената. Бъдещ премиер и предполагаем агент на ЦРУ да подскачат с шапки и ръкавици в комично представление? Изглеждаше не толкова невероятно, колкото гротескно, но държах доказателството в ръцете си. Обърнах снимката, вгледах се в надраскания отзад номер и колкото повече го гледах, толкова по-очевидно ставаше, че имам само един избор. Нямаше къде да се скрия от факта, че отново трябва да тръгна по следите на Макейра.

Изчаках влюбените да влязат в бижутерския магазин и извадих мобилния си телефон. Открих запаметения номер и позвъних на Ричард Райкарт.