Роберт Харрис - Сянката

Половината работа на автора в сянка е да опознава хората.

„Писане в сянка“

Този път Райкарт отговори след секунди.

— Значи все пак се обадихте — изрече той с характерния си носов, напевен глас. — Който и да сте, имах предчувствие, че ще го направите. — Изчака да отговоря. Освен неговия, чувах и нечий приглушен глас; стори ми се, че някой държи реч. — Е, приятелю, ще прекъснете ли и този път?

— Не — казах аз.

Той пак изчака, но аз не знаех как да започна. Непрестанно си мислех за Ланг — какво би си казал, ако можеше да ме види как разговарям с най-злия му враг. Потъпквах всички правила на писането в сянка. Нарушавах споразумението за поверителност, което бях подписал с Райнхарт. Това беше професионално самоубийство.

— На няколко пъти опитах да се свържа с вас — продължи той. Долових в гласа му лек упрек.

Отсреща младите влюбени бяха излезли от бижутерския магазин и бавно вървяха към мен.

Най-сетне си възвърнах гласа.

— Знам. Съжалявам. Случайно открих вашия номер. Не знаех чий е. Позвъних просто да проверя. Не ми се струваше редно да разговарям с вас.

— Защо?

Влюбените минаха край джипа. Проследих в огледалото как се отдалечават. Всеки от двамата бе пъхнал ръка в задния джоб на другия — приличаха на професионални джебчии, излезли на среща с непознат.

Престраших се.

— Работя за Адам Ланг. Аз…

— Не ми казвайте името си — бързо изрече той. — Не използвайте имена. Говорете в най-общи линии. Къде точно открихте моя номер?

Тази настоятелност ме изнервяше.

— На гърба на една фотография.

— Каква фотография?

— От студентските години на моя клиент. Беше я намерил предшественикът ми.

— Боже мой, нима?

Сега Райкарт млъкна на свой ред. Чух как хората ръкопляскат около него.

— Струвате ми се изненадан — казах аз.

— Не съвсем… просто го свързах с нещо, което той ми бе казал.

— Отидох да се видя с един от хората на снимката. Реших, че ще можете да ми помогнете.

— Защо не поговорите с работодателя си?

— Той не е тук.

— Да, разбира се. — Долових в гласа му доволна усмивка. — А вие къде сте? Без да уточнявате прекалено.

— В Нова Англия.

— Можете ли веднага да дойдете в града, където се намирам? Предполагам, че знаете кой е той. Където работя.

— Да, струва ми се — отговорих неуверено аз. — Имам кола. Мога да пристигна с нея.

— Не — възрази той. — Не с кола. Самолетите са по-безопасни от пътищата.

— Така разправят и авиолиниите.

— Чуйте, приятелю — прошепна свирепо Райкарт, — на ваше място не бих се шегувал. Идете до най-близкото летище. Хванете първия самолет. Изпратете ми съобщение с номера на полета — нищо друго. Ще уредя някой да ви посрещне, когато кацнете.

— Но откъде ще знаят как изглеждам?

— Няма откъде. Ще трябва вие да ги потърсите.

В слушалката избухнаха нови аплодисменти. Понечих да възразя, но вече бе късно. Райкарт затвори.

Напуснах Белмонт без ясна представа по кой път да карам. На всеки няколко секунди хвърлях нервен поглед към огледалото, но дори и да ме следяха, не успях да разбера. Зад мен се появяваха различни коли и всяка се задържаше не повече от няколко минути. Следвах пътните знаци към Бостън, докато най-сетне минах над една голяма река и продължих на изток по междущатската магистрала.

Още нямаше три следобед, но денят вече помръкваше. Отляво небостъргачите в центъра хвърляха златисти отблясъци на фона на сивите облаци над Атлантика, а пред мен светлините на големите пътнически самолети слизаха към летище „Логан“ като падащи звезди. През следващите три километра продължих да карам все тъй бавно и предпазливо. За онези, които не са имали удоволствието да го посетят, летище „Логан“ е разположено насред Бостънския залив и до него се стига по безкрайно дълъг тунел. Докато пътят слизаше под земята, аз се запитах дали наистина ще направя онова, което съм замислил, и за степента на моята неувереност може да се съди от факта, че когато — след повече от километър — отново излязох в настъпващия мрак на следобеда, все още не бях решил.

Последвах табелите към денонощния паркинг и тъкмо заемах на заден ход избраното място, когато телефонът ми иззвъня. Входящият номер бе непознат. Дълго се колебах дали да отговоря. Когато все пак се реших, женски глас категорично попита:

— Какво правиш, за бога?

Беше Рут Ланг. Тя имаше лошия навик да почва разговор, без да съобщи кой се обажда — пропуск във възпитанието, какъвто, сигурен съм, нейният съпруг никога не бе проявявал, дори през годините си като министър-председател.