Роберт Харрис - Сянката

— Аз съм — каза Райкарт. — Настанихте ли се?

— Да.

— Сам ли сте?

— Да.

— Отворете вратата тогава.

Той стоеше в коридора с телефон до ухото. Придружаваше го шофьорът, който ме бе посрещнал на аерогарата.

— Добре, Франк — каза Райкарт на спътника си. — Оттук нататък поемам нещата. Ти наглеждай фоайето.

Докато Франк се отдалечаваше към асансьорите, Райкарт пъхна телефона в джоба на палтото си. Беше от ония мъже, които майка ми наричаше „хубав и го знае“ — великолепен профил, леко сближени сини очи, подчертани от златистия тен, и онзи водопад от сресана назад дълга коса, по който толкова си падат карикатуристите. Изглеждаше много по-млад от реалните си шейсет години. Кимна към празното шишенце в ръката ми.

— Тежък ден, а?

— Би могло да се каже.

Без да чака покана, Райкарт влезе в стаята, насочи се право към прозореца и дръпна завесите. Аз затворих вратата.

— Извинявам се за мястото — каза той, — но в Манхатън доста хора ме познават. Особено след вчерашния ден. Франк добре ли се погрижи за вас?

— Рядко съм имал по-сърдечно посрещане.

— Разбирам какво намеквате, но човекът е много полезен. Бивш нюйоркски полицай. Помага ми в логистиката и охраната. Както навярно разбирате, в момента не съм от най-популярните личности.

— Да ви предложа ли нещо за пиене?

— Вода, ако обичате.

Докато му наливах вода, той обикаляше из стаята. Провери банята и дори гардероба.

— Какво има? — попитах аз. — Да не би да смятате, че съм ви устроил капан?

— Мина ми тази мисъл. — Той разкопча палтото си и грижливо го сложи върху леглото. Костюмът му „Армани“ навярно струваше два пъти повече от годишния доход на някое малко африканско село. — Няма какво да увъртаме, вие работите за Ланг.

— Видях се с него за пръв път в понеделник — уточних аз. — Изобщо не го познавам.

Райкарт се разсмя.

— Та кой го познава? Щом сте се срещнали в понеделник, значи го познавате не по-зле от всички останали. Аз работих с него петнайсет години и пак нямам представа що за човек е. Макейра също, а той беше с него от самото начало.

— В общи линии и жена му намекна нещо подобно.

— Е, виждате ли? Щом дори толкова умна жена като Рут не го е разгадала — а тя му е съпруга, за бога, — то какво остава за нас? Човекът е пълна загадка. Благодаря. — Райкарт пое чашата. Отпи замислено глътка вода и се вгледа в мен. — Но като ви слушам, май започвате да го късате парче по парче.

— Откровено казано, засега се късат единствено нервите ми.

Райкарт ме потупа по рамото.

— Нека да седнем. Разкажете ми всичко.

Жестът ми напомни за Ланг. Чарът на великите. Пред тях се чувствах като дребна риба, плуваща между акули. Трябваше да бъда нащрек. Предпазливо седнах на едно от двете малки кресла — бежово като стените. Райкарт се настани срещу мен.

— И тъй — каза той. — Откъде да започнем? Знаете кой съм. А вие?

— Професионален автор в сянка — казах аз. — Доведоха ме да преработя мемоарите на Адам Ланг след смъртта на Майк Макейра. Не разбирам нищо от политика. Чувствам се като Алиса в Огледалния свят.

— Разкажете какво открихте.

Но дори и аз не бях чак толкова наивен. Предпочитах засега да увъртам.

— А дали по-напред да не ми разкажете за Макейра? — предложих аз.

— Щом искате така. — Райкарт сви рамене. — Какво да кажа? Майк беше съвършеният професионалист. Ако му кажеха, че онзи куфар там е партийният лидер, щеше да го последва без колебание. Когато Ланг излезе начело, всички очакваха да го уволни и да доведе свой човек. Но Майк беше твърде полезен. Познаваше партията до най-малки подробности. Какво друго ви интересува?

— Какво представляваше като личност?

— Какво представляваше като личност? — Райкарт ме изгледа така, сякаш през живота си не бе чувал по-странен въпрос. — Е, просто нямаше свой живот извън политиката, ако това питате, тъй че в известен смисъл Ланг беше всичко за него — съпруга, деца, приятели. Какво още? Беше маниак на тема подробности. Притежаваше почти всички черти, които липсват на Ланг. Ето защо останаха заедно през цялото време на Даунинг Стрийт и по-късно, дълго след като всички останали си бяха грабнали багажа и бяха хукнали да печелят пари. Майк не се изкушаваше от постове в лъскави корпорации. Беше твърде предан на Адам.

— Не чак толкова — отбелязах аз. — След като се е свързал с вас.

— О, това беше едва накрая. Споменахте за снимка. Може ли да я видя?

Когато извадих плика, по лицето му се изписа същото алчно изражение, което вече познавах от срещата с Емет, но когато видя снимката, не успя да скрие разочарованието си.