Роберт Харрис - Сянката

— Това ли е всичко? — попита той. — Просто група привилегировани бели хлапета танцуват и пеят на някаква сцена?

— Малко по-интересно е — възразих аз. — Да започнем с въпроса защо на гърба е изписан вашият номер.

Райкарт ме изгледа лукаво.

— И защо всъщност да ви помагам?

— А защо всъщност аз да помагам на вас ?

Спогледахме се. Накрая той се усмихна, разкривайки едри, лъскави бели зъби.

— Трябвало е да станете политик.

— Уча се от най-добрите.

Той скромно се поклони, смятайки, че говоря за него, но всъщност имах предвид Ланг. Осъзнах, че слабостта му е суетата. Представях си как умело е ласкаел Ланг и какъв удар за егото му е било уволнението. А сега по изпитото му лице с остър нос и пронизващи очи просто беше изписано, че свирепо жадува за отмъщение като отхвърлена любовница. Той стана и отиде до вратата. Провери коридора в двете посоки. Когато се върна, застана пред мен и насочи мургавия си показалец право в лицето ми.

— Ако ме предадете, ще си платите. А ако се съмнявате в способността ми да помня обиди и да си връщам рано или късно, попитайте Адам Ланг.

— Добре — казах аз.

Сега Райкарт бе твърде развълнуван, за да седи на едно място, и в този момент осъзнах още нещо — под какъв натиск живее. Свалях му шапка. Доста смелост трябва, за да изправиш бившия си партиен ръководител и министър-председател пред съда за военни престъпления.

— Тази история с Международния наказателен съд — каза той, крачейки напред-назад покрай леглото — изскочи във вестниците едва миналата седмица, но нека ви кажа, че задкулисно работех по нея от години. Ирак, екстрадирането, изтезанията, Гуантанамо — всичко, направено в тъй наречената „война срещу терора“ е незаконно според международното право, също както събитията в Косово или Либерия. Единствената разлика е, че сега го вършим ние. Отвратително двуличие.

Райкарт сякаш осъзна, че подхваща реч, която вече неведнъж е държал, и млъкна. Отпи глътка вода.

— Така или иначе, реториката е едно, а доказателствата съвсем друго. Усещах как политическият климат се променя и това ми помогна. След всяка избухнала бомба, след всеки пореден убит войник ставаше все по-ясно, че сме почнали новата Стогодишна война без ни най-малка представа как ще я завършим — и положението се променяше в моя полза. Вече не беше немислимо западен политик да попадне на подсъдимата скамейка. Колкото по-голяма каша оставяше след себе си, толкова повече хора почваха да приемат подобно развитие, дори да го желаят. Трябваше ми само една-единствена улика, която да издържи пред съда като доказателство. Един-единствен документ с подписа му би свършил работа… а аз го нямах. И ето че точно преди Коледа документът се появи. Държах го в ръцете си. Дори нямаше придружително писмо. „Строго секретно: Меморандум от министър-председателя до министъра на отбраната.“ Беше писан преди пет години, още докато бях външен министър, но нямах представа за съществуването му. Превъзходна улика… какво говоря, направо закопаваща улика! Директива от британския министър-председател до специалните части да отвлекат онези четирима нещастници от улицата в Пакистан и да ги предадат на ЦРУ.

— Военно престъпление — казах аз.

— Военно престъпление — потвърди Райкарт. — Вярно, дребничко. Но какво от това? В края на краищата и Ал Капоне е вкаран в затвора само заради неплатени данъци, което не означава, че не е бил гангстер. Дискретно проверих тук-там, за да се уверя, че документът е автентичен, после лично го занесох в Хага.

— И нямахте ли представа откъде е дошъл?

— Нямах. Докато анонимният подател не позвъни да ми каже. И чакайте само Ланг да узнае кой беше. Това ще е най-жестокият удар. — Райкарт се приведе към мен. — Майк Макейра!

Днес, когато си спомням онзи момент, предполагам, че вече съм знаел. Но едно е да подозираш, съвсем друго да узнаеш със сигурност, а триумфалното изражение на Райкарт ми помагаше да разбера доколко чудовшцна е била измяната на Макейра.

— Той се обади на мен). Представяте ли си? Ако някой ми беше предсказал, че ще получа помощ тъкмо от Майк Макейра, бих му се изсмял в очите.

— Кога се обади?

— Около три седмици след като получих документа. Осми януари? Девети? Някъде там. „Здравей Ричард. Пристигна ли моят подарък?“ Едва не получих удар. После трябваше бързо да му кажа да млъкне. Защото вие, разбира се, знаете, че всички линии в ООН се подслушват.

Все още се мъчех да осмисля чутото.