Роберт Харрис - Сянката

— Работя — казах аз.

— Тъй ли? Не си в хотела.

— Нима?

— Е, там ли си? Казаха, че изобщо не си се мяркал.

Трескаво потърсих подходяща лъжа и предпочетох да използвам истината.

— Реших да замина за Ню Йорк.

— Защо?

— Исках да се видя с Джон Мадокс. Да поговорим за структурата на книгата с оглед на — тук се налагаше да използвам тактичен евфемизъм… — променените обстоятелства.

— Тревожех се за теб — каза тя. — Цял ден крача насам-натам по тоя скапан плаж и си мисля за снощния разговор…

— На твое място не бих навлизал в подробности по телефона — прекъснах я аз.

— Не се бой, не съм чак толкова глупава. Просто колкото повече го обмислям, толкова повече се тревожа.

— Къде е Адам?

— Още е във Вашингтон, доколкото знам. Упорито се опитва да се свърже с мен, а аз упорито не отговарям. Кога ще се върнеш?

— Не знам.

— Довечера?

— Ще се постарая.

— Гледай да дойдеш. — Рут понижи глас. Представих си охранителя до нея. — Деп има свободна вечер. Аз ще готвя.

— За голям плюс ли да го смятам?

— Грубиян — каза тя и се разсмя. После затвори също тъй ненадейно, както бе позвънила, без да се сбогува.

Почуках с телефона по зъбите си. Перспективата за един задушевен разговор с Рут пред камината, последван може би от втори рунд в нейните енергични прегръдки, не бе лишена от привлекателност. Можех да позвъня на Райкарт и да му кажа, че съм размислил. Все още без ясно решение, свалих куфара от колата и го повлякох през локвите към чакащия автобус. Щом се качих, притиснах куфара до себе си и огледах картата на летището. В този момент се изправих пред поредния избор. Терминал В — самолетът към Ню Йорк и Райкарт — или международният терминал Е с вечерния полет за Лондон? Досега не бях мислил за тази възможност. Имах паспорт и всичко необходимо. Можех просто да зарежа цялата работа и да избягам.

В или Е? Обмислях напрегнато. Чувствах се като необичайно тъп лабораторен плъх в лабиринт, вечно изправян пред алтернативи и вечно избиращ погрешната.

Вратата на автобуса се отвори с тежка въздишка.

Слязох на терминал В, купих билет, пратих на Райкарт съобщение и хванах полета на „Ю Ес Еъруейс“ за летище „Ла Гуардия“.

По неизвестна причина задържаха самолета. Рулирахме по график, но малко преди пистата спряхме и джентълменски отбихме встрани, за да пропуснем дългата върволица от самолети след нас. Заваля. Гледах през илюминатора към полегналата трева и сливащите се тъмни завеси от небе и море. По стъклото трептяха бистри струйки вода. При всяко излитане на самолет корпусът се разтърсваше, струйките се разкъсваха и отново изникваха. Пилотът поднесе извинения по високоговорителя: имало проблеми със службите за безопасност. Министерството на държавната сигурност било вдигнало оценката на заплахата в момента от жълта (повишена) на оранжева (висока) и ни молеха за търпение. Човекът до мен ми хвърли поглед над ръба на розовия си вестник и поклати глава.

— Все по-зле става.

Той сгъна „Файненшъл Таймс“, остави го в скута си и затвори очи. Водещото заглавие беше ЛАНГ ПЕЧЕЛИ ПОДКРЕПА ОТ САЩ и го придружаваше все същата широко усмихната физиономия. Рут имаше право. Не биваше да се усмихва. Сега тази снимка щеше да обиколи целия свят.

Моят малък куфар беше в багажното отделение над главата ми, с краката си докосвах чантата, пъхната под седалката пред мен. Всичко беше наред. Но не можех да се отпусна. Чувствах се виновен, макар да не бях направил нищо лошо. Не бих се учудил, ако агенти на ФБР нахлуеха в самолета да ме отмъкнат. След около четирийсет и пет минути двигателите изреваха отново и пилотът наруши мълчанието, за да обяви, че най-сетне сме получили разрешение за излитане, и още веднъж да ни благодари за търпението.

Понесохме се тежко по пистата и се издигнахме в облаците, а аз бях тъй изтощен, че въпреки тревогата — или може би тъкмо заради нея — неусетно задрямах. Сепнах се, когато почувствах някой да се навежда над мен, но това бе само стюардесата, минаваща да провери дали съм затегнал колана. Сякаш се бях унесъл за броени секунди, но налягането в ушите ми подсказваше, че вече слизаме за приземяване на „Ла Гуардия“. Кацнахме в шест часа и шест минути — помня точно, защото погледнах часовника си, — а около шест и двайсет заобиколих нетърпеливите тълпи около багажната лента и излязох в залата за пристигащи.

Беше шумно и оживено, хората бързаха да стигнат до центъра или да се приберат у дома за вечеря. Оглеждах хаотичната мозайка от лица и се питах дали Райкарт е дошъл лично да ме посрещне, но не разпознавах никого. Край изхода както винаги чакаха шофьори с унили физиономии, притиснали към гърдите си имената на своите пътници. Гледаха право напред, избягвайки чуждите погледи като заподозрени на очна ставка, докато аз като нервен свидетел минавах пред тях и грижливо проверявах всекиго, за да не сбъркам. Райкарт бе намекнал, че ще позная човека, и когато това наистина стана, сърцето ми за миг застина в гърдите. Той стоеше отделно, встрани от останалите — блед, тъмнокос, висок, едър, малко над петдесет, облечен в евтин костюм, — и държеше малка черна дъска, на която беше изписано с тебешир „Майк Макейра“. Дори и очите му бяха такива, каквито си представях, че е имал Макейра, напрегнати и безцветни.